Роберт Маккаммон - Лебедова песен

— Глупак, глупак, глупак, глупак — повтаряше и се удряше в главата. Все още не можеше да осъзнае какво се беше случило. Плашеше се до смърт дори само когато говореше с толкова красиво същество като Суон. Искаше да я впечатли, но сега имаше чувството, че е минал бос през поле, на което пасат крави. — Глупак, глупак, глупак — продължи да повтаря той. Разбира се, не беше срещал много момичета. В интерес на истината почти не беше срещал такива . Не знаеше как да се държи в тяхно присъствие. Те бяха като създания от друга планета. Как трябваше да говори пред тях, без да… аха, без да изглежда като устат глупак — какъвто много добре знаеше, че е.

„Е — каза си Робин, — сега определено прецаках всичко!“ Все още се тресеше отвътре и стомахът го сви. Затвореше ли очи, продължаваше да вижда Суон пред себе си, все така лъчезарна като най-прекрасния сън, който беше сънувал. Още от първия миг, в който я видя на онова легло, не можеше да я изгони от мислите си.

„Обичам я“, помисли си Робин. Беше чувал за любовта, но нямаше никаква представа, че тя едновременно замайва главата ти, поболява те и те разтреперва. „Обичам я.“ Не знаеше дали да крещи, или да плаче, затова просто се загледа в пламъците, но не виждаше нищо друго освен лицето на Суон.

— Мисля, че току-що чух две стрели да се забиват в две дупета — каза Ана на господин Половски. Двамата се спогледаха и се разсмяха.

Мъжът, чието лице приличаше на череп, се изправи в джипа и вдигна мегафона. Нащърбените му криви зъби се раздвижиха, когато изкрещя:

— Избийте ги! Смърт! Смърт! Смърт!

Викът на Маклин се сля с рева на двигателите и най-накрая беше удавен от грохота на машините. Повече от шестстотин бронирани коли, камиони, джипове и ванове тръгнаха през паркинга към крепостта на Спасителя. Сивата светлина на зората беше допълнително помрачена от флаговете развяващ се пушек и горящите огньове, които бяха погълнали двеста превозни средства, унищожени и смачкани по време на първите две нападения. Пречупените тела на войници на АНС лежаха мъртви или умиращи на напукания асфалт Разнасяха се нови агонизиращи писъци, когато колелата на третата вълна минаваха през ранените.

— Избийте ги! Избийте ги всичките! — продължи да вика през мегафона Маклин и да маха на чудовищните машини с облечената си в черна ръкавица дясна ръка. Пироните стърчаха от дланта му и проблясваха на светлината от огньовете на разрушението.

Стотици войници, въоръжени с пушки, пистолети и коктейли „Молотов“, вървяха зад настъпващите превозни средства. В полукръга около търговския център бяха наредени на гъсто три редици камиони, коли и ванове на Американското братство, които очакваха клането, точно както го очакваха и предните два пъти. На паркинга имаше купища с трупове на Братството и много от техните машини също горяха и експлодираха, когато резервоарите им биваха нападнати от огъня.

Пламъците подскачаха ли, подскачаха, и въздухът се беше изпълнил с горчив дим. Маклин погледна крепостта на Спасителя и се ухили, защото знаеше, че Американското братство не може да устои на мощта на Армията на съвършенството. Щяха да паднат… ако не по време на третото нападение, то тогава на четвъртото, петото, шестото или седмото. Битката можеше да бъде спечелена, полковникът нямаше никакво съмнение в това. Днес той щеше да бъде победител и щеше да накара Спасителя да коленичи и да целува ботуша му, преди да му размажеше мутрата.

— По-близо! — изкрещя Маклин на шофьора си и Джъд Лори потръпна. Лейтенантът едва издържаше да гледа лицето на полковника и докато приближаваше джипа до защитната линия от превозни средства, се чудеше от кого се страхува повече — от хилещото се и пенещо се създание , в което се беше превърнал полковник Маклин, или от снайперистите на Американското братство.

— Напред! Напред! Продължавайте да настъпвате! — нареди на войниците си полковникът, който оглеждаше редиците им и търсеше дори най-малката следа от колебание. — Врагът е на път да се пречупи! — продължаваше да нарежда той. — Напред! Настъпвайте!

Маклин чу клаксон и се обърна назад, за да види яркочервен преустроен кадилак, с бронирано предно стъкло, който препускаше през паркинга и си проправяше път покрай другите превозни средства, за да стигне отпред. Шофьорът имаше дълга къдрава руса коса, а на оръдейната кула на покрива, от която се подаваше цевта на картечница, се беше свило джудже.