Роберт Маккаммон - Лебедова песен

— Мисля, че конят ги е гладен — каза той.

Суон освободи пръстите си. Имаше намерение да се обърне и да влезе вътре. Сърцето ѝ биеше толкова силно, че вероятно Робин го чуваше като далечна гръмотевица на хоризонта.

— Не си отивай. — Гласът на младежа беше изключително нежен. — Моля те.

Суон спря. В нейните очи той не приличаше на всички онези филмови звезди в списанията, които майка ѝ четеше, защото нямаше нищо холивудски красиво и запомнящо се в него. Не беше като онези сладникави тийнейджъри от сапунените опери, които Дарлийн Прескот гледаше. Лицето му, въпреки грубите черти по него, беше младежко, но очите му бяха старчески. Те бяха с цвят на пепел, но бързо можеха да станат огнени. Тя срещна погледа му и видя, че маската му на корав тип е свалена. Очите му бяха омекнали — може би дори бяха нежни — докато я гледаше.

— Хей! — каза Ана Макклей. — Върви си гледай работата. Суон няма време за теб.

Маската му на корав тип се появи отново.

— Кой те назначи за неин пазител?

— Не съм пазител, умнико. Защитник съм. А сега, защо не се направиш на добро момче и не се разкараш…

— Не — прекъсна я Суон. — Нямам нужда от пазител или защитник. Благодаря ти, че се тревожиш за мен, Ана, но мога сама да се грижа за себе си.

— О. Съжалявам. Просто си помислих, че този ти досажда отново.

— Не ми досажда. Всичко е наред. Наистина.

— Сигурна ли си? Виждала съм такива като него, обикновено гледат да откраднат нещо.

— Сигурна съм — отвърна Суон. Ана изгледа предупредително Робин и отново подхвана разговора си с господин Половски.

— Добре я подреди — каза младежът и ѝ се усмихна благодарно. — Време беше някой да ѝ срита задника.

— Не, не е. Може да не харесваш Ана, а и тя определено не те харесва, но тази жена прави онова, което смята, че е добро за мен, и аз оценявам това. Ако наистина ми досаждаше, щях да я накарам да те срита.

Усмивката се изпари от лицето на Робин.

— Значи смяташ, че си по-добра от всички останали?

— Не, не исках да прозвучи така. — Суон се изчерви и изнерви, и езикът ѝ се оплете в мислите и думите ѝ. — Просто исках да кажа… Ана е права, че трябва да се внимава.

— Аха. Значи ти досаждам, като се държа приятелски?

— Държа се малко повече от приятелски, когато дойде в бараката и… и ме събуди по онзи начин — отговори момичето. Усети, че се изчервява и ѝ се прииска да се върне отначало и отново да започне разговора, но вече нещата бяха излезли от контрол и беше леко изплашена и гневна. — А и онзи ден не предложих онази ябълка на теб!

— О, разбирам. Е, краката ми са на твърда почва. Не са на пиедестал като на някои други хора. Може би не успях да се сдържа и затова те целунах. Може би, когато те видях да стоиш с ябълката в ръка и с ококорени очи, не успях да се спра и я взех. Когато те видях за първи път, си казах, че си готина, но не знаех, че си надменна малка принцеса!

— Не съм!

— Дали? Е, тогава се държиш като такава. Слушай, отдавна съм в играта! Срещал съм много момичета! Знам кои са надменни и кои не!

— И… — „Спри! — помисли си Суон. — Спри веднага!“ Но не можеше да се спре, защото много се страхуваше, а не искаше Робин да разбере това. — И аз знам кога един човек е груб и устат… глупак .

— Да, глупак съм, добре! — Младежът поклати глава и се разсмя, без да му е смешно. — Определено съм глупак, че си помислих, че ще ми е приятно да опозная добре ледената принцеса, нали? — Робин си тръгна, преди Суон да успее да му отговори.

Единственото, което успя да каже, беше „Не ми досаждай повече!“ и веднага изпита болка, която я проряза от главата до петите. Стисна зъби, за да не извика след него. Ако смяташе да се държи като глупак, значи наистина беше такъв! Той беше бебе с лош нрав и тя не искаше да има нищо общо с него.

Но също така знаеше, че някоя мила дума щеше да го накара да се върне. Само една мила дума щеше да е достатъчна. Толкова трудно ли беше да я изрече? Робин не я разбра правилно и може би и тя не го разбра. Усети, че Ана и господин Половски я гледат. Вероятно жената се усмихваше леко, защото знаеше какво преживява. Муле изпръхтя и от ноздрите му излезе пара, която облиза лицето ѝ. Суон изгони гордостта си и тъкмо щеше да повика Робин, когато вратата на бараката се отвори и Пол Торсън изрече развълнувано:

— Суон! Случва се!

Изпрати с поглед младежа до кладата и последва Пол в бараката.

Младежът застана в края на кладата, бавно сви юмрук и го притисна в челото си.