Роберт Маккаммон - Лебедова песен

Хлипане.

Идваше от килера в спалнята.

— Полковник? — Хленченето спря, но капитанът все още чуваше учестено и изплашено дишане.

Отиде до килера, сложи ръка на дръжката във формата на топка и започна да я върти.

— Махай се, проклет да си! — прогърмя един глас зад вратата.

Роланд застина. Този глас беше някаква кошмарна подигравка с гласа на Маклин. Сякаш в гърлото му бяха забити бръснарски ножчета.

— Трябва… да отворя вратата, полковник.

— Не… не… моля те, махни се! — Отново се разнесе онова гърлено сумтене и капитанът осъзна, че командващият му офицер плаче.

По гърба му полазиха тръпки. Ненавиждаше моментите, в които Краля беше слаб. Един крал не биваше да се държи така. Един крал никога не трябваше да показва слабост, никога ! Завъртя докрай топката на вратата, отвори я и вдигна запалката, за да види какво се криеше вътре.

Видя и изпищя.

Продължи да пищи и заотстъпва, когато звярът в килера — звярът, който носеше униформата на полковник Маклин и дори изкуствената ръка с пироните — изпълзя навън и ухилен започна да се изправя.

Обвивката от образувания я нямаше по лицето и главата му. Докато Роланд отстъпваше назад, осъзна, че парчета от нея лежат на възглавницата.

Лицето на Маклин беше като обърнато наопаки. Кожата му беше бяла като кост, а носът се беше прибрал навътре. Вените, мускулите и хрущялите се виеха от външната страна на лицето му и потрепваха и подскачаха, когато отвори ужасната си челюст, за да се изсмее с писък, който приличаше на скърцащи върху черна дъска нокти. Зъбите му се бяха извили, а венците му бяха жълти и на петна. Вените на лицето му бяха дебели като червеи, които се сплитаха върху кокалестите му бузи и под орбитите на изумените му и ококорени леденосини очи, и продължаваха през челото към гъстата му, наново израснала посивяла коса. Лицето на полковника изглеждаше така, сякаш целият външен слой беше обелен или изгнил и беше останал само един жив череп.

Маклин се смееше. Отвратителните открити мускули на челюстта му подскачаха и потреперваха. Вените се сгърчиха, когато кръвта заструи по-бързо през тях. Докато се смееше, очите му заплуваха в сълзи и той започна да удря ръката с пироните в стената — отново и отново — и да пробива евтината облицовка с върховете им.

Лори и Мангрим също влязоха в стаята. Лейтенантът спря на място, когато видя чудовището в дрехите на полковник Маклин и посегна към револвера си, но Роланд го сграбчи за китката.

Мангрим само се усмихна.

— Отлично , мой човек!

Сестрата сънуваше слънцето. То гореше приятно в зашеметяващо синьо небе и отново можеше да види сянката си. Най-приятната топлина на слънцето галеше лицето ѝ, като се наместваше в извивките и бръчките ѝ и си проправяше път през кожата към костите ѝ. „О, Господи! — помисли си тя. — Колко е приятно вече да не ми е студено, да виждам синьо небе и собствената ми сянка да гледа към мен!“ Този летен ден обещаваше да е много горещ и на лицето на Сестрата вече беше избила пот, но нямаше нищо против. Да види едно различно небе, което не беше постоянно намръщено и мрачно, беше един от най-щастливите моменти в живота ѝ и ако трябваше да умре, то молеше Бог поне да умре на слънце.

Тя протегна ръце към топлината и изрева от радост, защото дългата ужасна зима най-накрая беше свършила.

На Пол Торсън, който седеше в стол до леглото на Сестрата, му се стори, че я чу да казва нещо — вероятно бълнуваше насън. Той се наведе напред и се заслуша, но тя мълчеше. Въздухът около нея беше като нажежен, въпреки че вятърът виеше отвън пред бараката и температурата беше паднала под минус петнадесет градуса, след като се стъмни. Тази сутрин Сестрата каза на Пол, че се чувства отпаднала, но въпреки това остана на крака цял ден, докато треската най-накрая не я повали. Тя припадна на верандата и оттогава спеше вече шест часа, като от време на време идваше в съзнание и отново заспиваше.

Дори в съня си клошарката стискаше в ръце кожената ученическа чанта, в която се намираше стъкленият пръстен. Дори Джош не успя да ѝ я вземе. Пол знаеше, че е извървяла много дълъг път с този предмет, беше го пазила и бранила прекалено дълго време и още не беше готова да се раздели с него.

Пол беше предположил, че намирането на Суон ще сложи край на сънеброденето, но на сутринта видя Сестрата да наднича в дълбините на стъклото, точно както беше правила, преди да дойдат в Мерис Рест. Видя как светлините се отразиха в очите ѝ и знаеше какво означава този поглед: пръстенът отново я беше отвел надалеч и тя сънебродеше някъде отвъд владенията на сетивата и въображението му. След това, когато Сестрата се върна — всичко приключи за около петнадесет-двадесет секунди — тя само поклати глава и не пожела да говори по темата. Беше прибрала стъкления пръстен в кожената чанта и повече не погледна в него. Но Пол разбра, че спътницата му е разтревожена — явно този път сънеброденето я беше отвело по мрачен път.