Роберт Маккаммон - Лебедова песен

— Махнете този Сатана оттук! — изграчи Спасителя. — Махнете го!

— Шест часа — каза Роланд, но в главата му продължи да ехти като погребална камбана молитвата за сетния час.

— Махни се от Мене, Сатана, махни се от Мене, Сатана, махни се от Мене, Са… 34 34 Матей 16:23. — затананика си Спасителя и капитанът беше изведен от склада и върнат на брат Едуард, който да го отведе при хората му.

Роланд запечата всичко в съзнанието си, за да може да докладва на полковник Маклин. Не намери никакви очевидни слаби места, но след като седнеше да нарисува карта, може би щеше да открие такива.

Ритуалът с фаровете беше повторен. Роланд беше върнат в джипа и двамата с брат Кенет отново се разминаха по пътя, без да се погледнат. Качи се при Джъд Лори и въздъхна, когато мъжът подкара автомобила към огньовете на лагера на АНС.

— Забавлявахте ли се? — попита го лейтенантът.

— Аха. Бързо ме отведи в командния център. — „Не намерих Обесения“, помисли си Роланд. Божията молитва за сетния час му беше някак си позната… само че не беше молитва. Не. Беше… беше…

Имаше някакво раздвижване около караваната на полковника. Часовите не бяха във формация и един от тях думкаше по вратата с приклада на пушката си. Роланд изскочи от джипа, когато забави ход, и хукна към караваната.

— Какво става?

Единият от часовите му отдаде изнервено чест.

— Полковникът се е заключил вътре, сър! Не можем да отворим вратата и… Е, по-добре да го чуете сам!

Роланд изкачи стъпалата, избута другия часови от пътя си и се заслуша.

През металната врата на караваната се чу чупене на мебели и стъкло. Последва вой, който едва можеше да мине за човешки, и капитанът усети тръпки по гърба си.

— Господи! — Лори пребледня. — Вътре при него има някакво животно!

Последния път, в който Роланд видя Маклин, полковникът лежеше неподвижно на леглото си и изгаряше от треска.

— Трябваше да има човек при него през цялото време! — сопна се капитанът. — Какво се случи?

— Излязох за около пет минути, за да изпуша една цигара! — каза другият часови, чиито очи подсказваха, че е наясно, че ще бъде жестоко наказан заради тази цигара. — Бяха само пет минути, сър!

Роланд заудря по вратата с юмрук.

— Полковник! Отворете! Роланд е!

Звукът се превърна в гърлено сумтене, което звучеше като животински еквивалент на хлип. Още нещо беше счупено… и след това настъпи тишина.

Капитанът отново заудря по вратата, отстъпи назад и нареди на часовия да я отвори на всяка цена, дори ако това означаваше да я взриви.

На стъпалата се появи друг човек, който спокойно ги изкачи и посочи към ключалката с ръка, в която държеше нож с тънко острие.

— Имате ли нещо против да опитам, капитане? — Въздухът свистеше през дупката, на мястото на която някога беше носът на Алвин Мангрим.

Роланд ненавиждаше човека, както и проклетото грозно джудже, което подскачаше нагоре-надолу на няколко крачки от тях, но си струваше да опита и затова отговори:

— Давай.

Мангрим пъхна ножа в ключалката и започна да го върти умело и прецизно напред-назад.

— Ако е пуснал резетата, това няма да помогне особено — каза той. — Но ще видим.

— Просто си свърши работата.

— Ножовете знаят името ми, капитане. Те ми говорят и ми казват какво да правя. Този ми говори точно сега. Казва ми: „Лекичко, Алвин, съвсем лекичко и си готов.“ — Мангрим нежно завъртя острието и последва щрак! , когато се справи с ключалката. — Видя ли?

Резетата не бяха дръпнати и вратата се отвори.

Роланд влезе в затъмнената каравана. Лори и Мангрим го следваха по петите.

— Трябва ни светлина! — провикна се капитанът и часовият, който беше излязъл за онази цигара, запали запалката си и му я подаде.

В предната стая беше истинска бъркотия. Масата с картите беше преобърната, столовете бяха направени на трески, а пушките бяха свалени от стената и използвани за строшаването на газените лампи и някои от мебелите. Роланд отиде в спалнята, която се намираше в подобно състояние. Полковник Маклин не беше там, но на светлината от запалката видя нещо върху напоената с пот възглавница, което приличаше на сиви керамични парчета. Капитанът взе едно от тях и го разгледа, но не можа да разбере какво е. По пръстите му полепна някакво вещество, което приличаше на бяло желе и той го хвърли настрани.

— Полковникът не е тук! — провикна се Лори от другия край на караваната.

— Все някъде трябва да е! — изкрещя в отговор Роланд и когато гласът му заглъхна, чу нещо.