Роберт Маккаммон - Лебедова песен

— Както вече казах, обичам млади мъже с пламък в тях. — Кемпка отпи от напитката си. Беше минало много време, откакто Роланд беше опитвал безалкохолно и изпи почти половината чаша на една глътка. Напитката беше изгубила голяма част от газировката си, но пак беше едно от най-добрите неща, които беше опитвал.

— За какво искаше да говорим? — попита Роланд. — Нещо за наркотиците ли?

— Не, не за тях. — Дебелака се усмихна вяло. — Искам да науча повече за полковник Маклин. — Той се наведе напред и столът изскърца. Сложи ръце на масата и сплете дебелите си пръсти. — Искам да знам… какво ти дава Маклин, което аз не мога.

— Моля?

— Огледай се. Виж с какво разполагам — храна, напитки, сладки, оръжия, патрони… и сила , Роланд. Какво има Маклин? Една схлупена малка тента. И искаш ли да ти кажа нещо? Това е всичко, което някога ще притежава. Аз управлявам тази общност, Роланд. Предполагам, че няма да е грешно, ако кажеш, че аз съм законът, кметът, съдията и съдебните заседатели! Нали така? — Дебелака хвърли бърз поглед на Лори и другият мъж изрече с увереността на вентрилоквистка кукла:

— Така е.

— Е, какво прави Маклин за теб, Роланд? — Кемпка повдигна вежди. — Или трябва да попитам какво правиш ти за него?

Момчето едва не отговори, че Маклин е Краля — лишен от короната и кралството си, които щеше да си върне един ден — и че се е заклел да бъде Кралския рицар, но знаеше, че Кемпка е много глупав и няма да разбере грандиозната цел на играта. Затова просто отвърна:

— Пътуваме заедно.

— И къде отивате? В бунището, към което се е насочил Маклин? Не, мисля, че си по-умен от това.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа… че разполагам с голяма и удобна каравана, Роланд. Имам истинско легло. — Дебелака кимна към затворената врата. — То е ей там. Искаш ли да го видиш?

На Роланд изведнъж му хрумна какво се опитваше да направи Фреди Кемпка.

— Не — отвърна той и коремът му се сви. — Не искам.

— Приятелят ти не може да ти предложи онова, което мога аз, Роланд — заяви с копринен глас Дебелака. — Той няма власт. Аз я държа цялата. Мислиш ли, че ви пуснах тук само заради наркотиците? Не. Искам теб , Роланд. Искам да си тук с мен.

Момчето поклати глава. Пред очите му се появиха черни молци и главата му натежа, сякаш не можеше да я държи повече на врата си.

— Скоро ще осъзнаеш, че властта управлява света. — Гласът на Кемпка му звучеше като въртящ се на бързи обороти запис. — Тя е единственото нещо, което си струва напоследък. Нито красотата, нито любовта… нищо друго освен властта. И човекът, който я притежава, може да вземе всичко, което си поиска.

— Не и мен — отвърна Роланд. Думите бяха като топчета в устата му. Имаше чувството, че ще повърне и усети иглички в краката си. Светлината от газените лампи нараняваше очите му и когато мигнеше, му беше много трудно да ги отвори отново. Погледна пластмасовата чаша, която държеше и видя зърнестите неща, които плуваха на дъното ѝ. Опита се да стане, но краката го предадоха и той падна на колене. Някой се наведе отгоре му и му отне пистолета от безчувствените пръсти. Прекалено късно се опита да си го върне, Лори само се ухили и се отдалечи от него.

— Намерих приложение на някои от наркотиците, които ми донесе. — Сега гласът на Кемпка беше забавен и неясен, сякаш говореше под вода. — Стрих няколко от тези хапчета и направих една хубава смес. Надявам се да се насладиш на пътешествието си. — Дебелака стана тромаво от стола си и тръгна към Роланд Кронингер, а Лори излезе навън, за да изпуши цигара.

Момчето потрепери, макар че на челото му изби пот, и се опита да се отдалечи от мъжа на ръце и колене. Главата му се въртеше, всичко се клатеше напред-назад, като ту завързваше скорост, ту се успокояваше. Цялата каравана се разтресе, когато Кемпка отиде до вратата и я заключи. Роланд се сви в единия ъгъл като приклещено животно. Опита се да извика Краля да му помогне, но гласът му едва не му пукна тъпанчетата.

— А сега — каза Кемпка — ще се опознаем много по-добре, нали?

Маклин беше влязъл до бедрата в студената вода. Вятърът брулеше лицето му и виеше в лагера. Тестисите му се свиха, а ръката му стисна ножа толкова силно, че пръстите му побеляха като кост. Погледна инфектираната рана и видя тъмния оток, който трябваше да пробие с блестящия връх на острието. „О, Господи — помисли си той. — Мили боже, помогни ми…“

— Дисциплина и контрол. — Войника сянка стоеше зад него. — Тези две неща правят един мъж такъв, Джими, момчето ми.