Роберт Маккаммон - Лебедова песен

Маклин не отговори. Плясъкът на водата в брега беше едновременно прелъстителен и ужасяващ.

— Нервите ти направо са си заминали, нали, Джими, момчето ми? — попита Войника сянка и полковникът си помисли, че гласът приличаше на този на баща му. Усещаше същото подигравателно отвращение в тона му. — Е, не съм изненадан — продължи Войника сянка. — Определено прецака адски много нещата в Земен дом, нали? О, наистина свърши чудесна работа!

— Не! — Маклин поклати глава. — Вината не беше моя!

Войника сянка тихичко се засмя.

— Знаеше , Джими, момчето ми. Знаеше, че нещо в Земен дом не е наред и продължи да тъпчеш духачите вътре, защото ти харесваше миризмата на зелените гущери на братята Озли, нали? Човече, ти изтрепа всички онези бедни хорица! Зарови ги под няколкостотин тона скала и спаси собствения си задник, нали?

Сега Маклин вече беше сигурен, че това е гласът на баща му и си помисли, че лицето на Войника сянка е започнало да прилича на топчестото лице с ястребовия нос на отдавна починалия му татко.

— Трябваше да се спася — отвърна със слаб глас полковникът. — Какво можех да направя, да легна и да умра ли?

— По дяволите, това хлапе има повече разум и кураж от теб, Джими, момчето ми! Той те измъкна оттам! Той те накара да продължиш и намери храна, с която да опази задника ти жив! Ако не беше това хлапе, нямаше да стоиш тук сега и да трепериш като лист, защото се страхуваш от малко болка! Това хлапе разбира значението на дисциплината и контрола, Джими, момчето ми! Ти си просто един изморен стар инвалид, който трябва да влезе в езерото, да си напъха главата в него и да смръкне бързо, както правят останалите. — Войника сянка кимна към водата, където подутите тела на самоубийците плуваха в мътилката. — Смяташе, че с приемането на работата в Земен дом си стигнал дъното. Не, това е дъното, Джими, момчето ми. Точно тук. Не струваш пукната пара и нервите ти не издържаха.

— Не е вярно! — отвърна Маклин. — Не е… вярно.

Войника сянка протегна ръка към Голямото солено езеро.

— Докажи го.

Роланд усети, че има някой пред тентата. Изправи се и дръпна предпазителя на автоматичния пистолет. Понякога мъжете се навъртаха през нощта заради Шийла и трябваше да бъдат разгонвани.

Лъчът на фенерче беше насочен в лицето му и Роланд вдигна оръжието към мъжа, който го държеше.

— Почакай — каза онзи. — Не искам неприятности.

Шийла изпищя и веднага се изправи до седнало положение. В очите ѝ се четеше дивашки страх. Тя се отдръпна от мъжа с фенерчето. Отново сънува онзи кошмар как Руди се тътри към тентата с лишено от кръв лице и рана на гърлото, която зееше като отвратителна уста. От лилавите му устни излизаше тракащ звук, който питаше:

— Да си убивала някакви бебета напоследък, Шийла, скъпа?

— Ще си навлечеш неприятности, ако не се махнеш. — Очите на Роланд бяха свирепи зад очилата. Той държеше стабилно пистолета с опрян на спусъка пръст.

— Аз съм. Джъд Лори. — Мъжът освети с фенерчето собственото си лице. — Виждаш ли?

— Какво искаш?

Брадатият насочи лъча към празния спален чувал на Маклин.

— Къде отиде полковникът?

— Навън. Какво искаш?

— Господин Кемпка желае да говори с теб.

— За какво? Снощи му занесох вноската.

— Иска да говорите — повтори Лори. — Каза, че щял да ти предложи сделка.

— Сделка? Каква сделка?

— Бизнес предложение. Не знам подробности. Ще се наложи сам да ги научиш.

— Не се налага да правя нищо — отвърна Роланд. — А и каквото и да е, може да почака до утре.

— Господин Кемпка — изрече с настоятелен глас Лори — иска да прави бизнес точно сега . Няма значение дали Маклин ще е там. Господин Кемпка иска да прави бизнес с теб . Смята, че разполагаш с една умна глава на раменете си. Идваш ли, или не?

— Не.

Лори сви рамене.

— Добре, в такъв случай ще му кажа, че не си заинтересован. — Мъжагата тръгна да излиза от тентата, но се спря. — А, да, каза ми да ти дам това. — Хвърли кутия с шоколадови десерти „Хърши“ в краката на Роланд. — Разполага с много такива в караваната си.

— Господи! — Шийла стрелна ръка в кутията и извади няколко десерта. — Човече, мина много време, откакто ядох такова!

— Ще му предам какво каза — заяви Лори и отново тръгна да си ходи.

— Почакай малко! — избълва Роланд. — За каква сделка точно иска да разговаряме?

— Както вече казах, ще се наложи сам да разбереш.

Момчето се поколеба, но реши, че каквото и да е, няма да боли.