Роберт Маккаммон - Лебедова песен

„Това е гласът на баща ми — каза си Маклин. — Бог да благослови скъпия ми стар татко. Надявам се червеите да са изяли костите му.“

— Направи го! — заповяда Войника сянка.

Маклин вдигна ножа, прицели се, пое си дълбоко от студения въздух и стовари острието веднъж, два, три пъти върху гноясалия оток.

Болката беше толкова силна, толкова гореща и всепоглъщаща, че почти му достави удоволствие.

Маклин изви глава назад и изпищя. Докато пищеше, заби острието по-надълбоко в инфекцията, и по-надълбоко. Сълзите потекоха по лицето му и в него се разгоря огън, който предизвикваше едновременно болка и удоволствие. Имаше чувството, че дясната му ръка става по-лека, защото инфекцията се изцеждаше от нея. И когато писъкът му отлетя в нощта там, където отиваха всички писъци преди неговия, Маклин тръгна напред в солената вода и потопи раната.

— Ах! — Дебелака спря на няколко крачки от Роланд и килна глава към вратата. Лицето му беше зачервено, а очите му блестяха. Писъкът отшумя. — Чуй тази музика! Някой се прероди. — Той откопча колана си и го издърпа през многото гайки на огромния си панталон.

В главата на Роланд се появи низ от забавни и неприятни картини. В тях той сечеше китката на дясната ръка на Краля и когато успя да свърши работата, го изпръска струя от кървавочервени цветя, цял хор от премазани трупове с цилиндри и смокинги се лутаха по срутения коридор на Земен дом, двамата с Краля вървяха по супермагистрала под мрачно алено небе, където дърветата бяха от кости, а езерата пълни с кървава вода, и полуразложени останки от човешки трупове се возеха в очукани автомобили и камиони. Той стоеше на върха на някаква планина, а над главата му кипяха сиви облаци. Под него се биеха армии с ножове, камъни и счупени бутилки. Една студена ръка докосна рамото му и някакъв глас прошепна:

— Всичко това може да бъде твое, сър Роланд.

Страхуваше се да извие глава и да погледне създанието, което стоеше зад него, но знаеше, че трябва да го направи. Силата на зловещата халюцинация го принуди да се обърне и да погледне право в две очи зад армейски очила. Кожата на това лице беше осеяна с кафяви, прокажени образувания, а устните му бяха проядени и разкриваха криви и остри зъби. Носът беше плосък, а ноздрите широки и грозни. Това беше неговото лице, но изкривено, грозно, кръвожадно и вонящо на зло. То заговори със собствения му глас:

— Всичко това може да бъде твое, сър Роланд… и мое.

Фреди Кемпка надвисна над момчето, пусна колана си на пода и тръгна да събува полиестерните си панталони. Дишането му звучеше като куркането на парно.

Роланд примига и присви очи срещу Дебелака. Виденията-халюцинации си отиваха, но той все още чуваше създанието да му шепне. Целият се тресеше и не можеше да се спре. Още едно видение изникна в главата му. В него беше проснат на земята и трепереше, а Майк Армбръстър надвисна отгоре му с намерението да го смаже от бой, докато останалите гимназисти и палячовците футболисти крещяха и освиркваха. Видя кривата усмивка на Майк Армбръстър и го обзе маниакална омраза, по-силна от всичко, което беше изпитвал досега. Това момче вече го беше набило веднъж, беше го ритало и плюло, докато плачеше в прахта… и сега искаше да го направи отново.

Роланд знаеше, че вече е много различен — по-силен, по-хитър — от онова разглезено хлапе, което се оставяше да го бият, докато не се напикаеше в гащите. Сега беше Кралския рицар и беше видял как изглежда адът. Смяташе да покаже на Майк Армбръстър как Кралския рицар си връщаше за причинените злини.

Кемпка беше извадил единия си крак от крачола на панталоните. Отдолу носеше червени копринени боксерки. Момчето се загледа в него с присвити зад проклетите танкистки очила очи и започна да издава гърлени животински звуци, нещо средно между ръмжене и нечовешко стенание.

— Спри да го правиш — нареди му Кемпка. От звука го побиха тръпки. Роланд обаче не спря, а започна да ръмжи още по-силно. — Спри да го правиш, малко копеленце! — Дебелака забеляза, че лицето на момчето се промени и се превърна в маска на пълна и брутална омраза и направо му изкара акъла. Фреди Кемпка осъзна, че наркотиците, които влияеха на съзнанието, бяха направили нещо на Роланд Кронингер, което не беше предвидил. — Стига! — изкрещя той и вдигна ръка, за да зашлеви момчето.

Роланд се хвърли напред и също като таран заби глава в големия корем на Дебелака. Той изрева и падна назад, макар да махаше с ръце като мелница. Караваната се разтресе и преди Кемпка да се опомни, момчето отново се заби в него със сила, която го изпрати на пода. Качи се отгоре му, като го удряше с юмруци и с колена и хапеше. Дебелака изпищя: