Роберт Маккаммон - Лебедова песен

— Всичко свърши направих го, направих го показах му как отмъщава Кралския рицар!

Лори вдигна автоматичния пистолет, за да отнесе главата на момчето.

Една двуцевка се заби в тила му.

— Тцъ — каза Шийла Фонтана. Тя беше чула врявата и беше дошла да види какво става. И други хора излизаха в мрака с газени лампи и фенерчета в ръка. — Пусни го или ще ти пръсна мозъка.

Пистолетът падна на земята.

— Не ме убивай — изскимтя Лори. — Става ли? Просто работех за господин Кемпка. Нищо повече. Просто правех каквото ми нареди. Разбираш ли?

— Искаш ли да го убия? — обърна се Шийла към Роланд. Момчето просто зяпаше случващото се и се хилеше. „Замаян е — помисли си Шийла. — Или е пиян, или е дрогиран!“

— Виж, не ми пука какво е направило хлапето на Кемпка. — Гласът започваше да изневерява на Лори. — Той не ми беше никакъв. Просто работех за него. Изпълнявах заповедите му. Слушай, мога да правя същото за вас. За теб, хлапето и полковник Маклин. Мога да се грижа за нещата вместо вас — да държа всички послушни. Ще правя каквото ми казвате. Ако кажете „скачай“, аз ще отговоря „колко високо“.

— Показах му определено му показах — продължи да бръщолеви Роланд и да се олюлява. — Показах му!

— Чуй ме, доколкото разчитам ситуацията, ти, хлапето и полковник Маклин сте шефовете тук — каза Лори. — Имам предвид… щом Кемпка е мъртъв.

— Да вървим да огледаме тогава. — Шийла натисна двуцевката във врата на мъжа и той влезе, като мина покрай Роланд.

Дебелака представляваше кървава маса, притисната в едната от стените. Във въздуха се носеше миризма на изгоряла кожа. Той беше прострелян в главата и в сърцето от упор.

— Оръжията, храната и всичко останало вече са ваши — каза Лори. — Аз само правя каквото ми се каже. Дайте ми задача и ще я изпълня. Кълна се в Бог.

— В такъв случай разкарай дебелия труп от караваната.

Шийла се стресна и погледна към вратата.

Маклин се беше подпрял на рамката ѝ. Ризата му я нямаше и от тялото му се стичаше вода. Черният балтон беше преметнат през раменете му, а чуканът на дясната му ръка се криеше някъде под него. Лицето му беше бяло като платно, а очите му бяха потънали в грозни кухини. Роланд застана до него, като се олюляваше и залиташе. Всеки момент можеше да припадне.

— Нямам представа… какво, по дяволите, се е случило тук — каза Маклин, като говореше с усилие, — но ако сега всичко ни принадлежи… се местим в караваната. Разкарай това нещо оттук.

Лори приличаше на попарен.

— Самичък? Искам да кажа, че той… ще е доста тежък!

— Махни го или се присъедини към него.

Лори се зае със задачата.

— И изчисти тази каша, когато приключиш — каза му Маклин и отиде до рафтовете с пушки и пистолети. „Господи, какъв арсенал!“, помисли си той. Нямаше представа какво се беше случило тук, но Кемпка беше мъртъв и някак си те бяха поели контрола. Караваната, заедно с храната, водата, арсенала и целия лагер бяха техни! Полковникът беше зашеметен, все още изтощен от болката, която преживя… но се чувстваше някак си по-силен, някак си… по-чист . Отново беше станал човек, а не изплашено и слабо куче. Полковник Джеймс Б. Маклин беше прероден.

Лори почти беше издърпал трупа до вратата.

— Не мога да го направя! — оплака се той и се опита да си поеме въздух. — Прекалено е тежък!

Маклин се обърна светкавично и отиде при мъжа, като спря точно на десет сантиметра от лицето му. Очите му бяха кървавочервени и направо пронизваха тези на Лори със своята свирепа настоятелност.

— Слушай ме много внимателно, лигльо! — започна заплашително той и мъжът го изслуша. — Сега аз командвам тук. Аз. Кажа ли нещо, то се изпълнява безропотно. Ще те науча на дисциплина и контрол, господинчо. Ще науча всички на дисциплина и контрол. Няма да има размисли и страсти, когато дам заповед, или ще последват … екзекуции. Публични екзекуции. Искаш ли ти да си първият?

— Не — отвърна с тих и изплашен глас Лори.

— Не… какво ?

— Не… сър — последва отговорът.

— Добре. Искам да разпространиш мълвата наоколо, Лори. Ще организирам тези хора и ще ги накарам да си размърдат задниците. Ако не им харесва моят начин, могат да се разкарат.

— Ще ги организирате? Ще ги организирате за какво ?

— Мислиш ли, че няма да настъпи време, в което ще се наложи да се бием за това, което имаме? Господинчо, ще има много моменти, в които ще се налага да се борим… ако не да запазим своето, то тогава за да… вземем желаното.