Роберт Маккаммон - Лебедова песен

Брадвата достигна своя зенит и се приготви за фаталния удар.

Над врявата се извиси един глас.

— Спрете!

Резултатът беше потресаващ, сякаш някой беше развъртял камшик над главите на диви животни. Всички, до последния човек, потръпнаха и се отдръпнаха. Мъжът с рибешките очи свали брадвата, а другите пуснаха Джош. Той се изправи до седнало положение, видя Суон наблизо до него и я придърпа към себе си. Детето все още държеше Ревльото, а в очите ѝ се четеше шок. Леона беше паднала на колене. От една рана над лявото ѝ око течеше кръв, а на бузата ѝ имаше лилаво петно.

Шайката се отдръпна назад и направи път за някого. Един огромен, едър и плешив мъж, с комбинезон и каубойски ботуши, с голи гърди и странни многоцветни татуировки на мускулестите си ръце, влезе в кръга. В ръката си държеше мегафон. Той изгледа Джош с тъмните си очи изпод издадени неандерталски вежди.

„О, мамка му!“ помисли си гигантът. Този тип беше също толкова огромен, колкото някои от кечистите, срещу които се беше изправял. Но зад плешивия неандерталец се появиха още двама мъже с изрисувани лица, които носеха тоалетна чиния на раменете си. На нея беше седнал някакъв тип, облечен в тъмнолилава роба, чиято руса грива падаше на букли до раменете му. Брадата му беше пухкава и руса и покриваше мършавото му и издължено лице. Очите под гъстите му руси вежди бяха черни като маслини. Цветът напомни на Джош за вира до дома му от детството, където две малки момчета се бяха удавили през една лятна сутрин. Говореше се, помнеше той, че на дъното на мътната зелена вода се криели чудовища.

Младият мъж, който можеше да е между двадесет и двадесет и пет години, носеше бели ръкавици, сини дънки, червена риза на райета и маратонки „Адидас“. На челото му беше нарисуван зеленият знак за долар, на лявата му буза имаше червено разпятие, а на дясната му — черна дяволска вила.

Мъжът, който приличаше на неандерталец, вдигна мегафона до устата си и изрева:

— Всички трябва да почитат лорд Алвин!

Маклин чу песента на писъците и осъзна, че е станало време.

Той се измъкна внимателно от спалния си чувал, като внимаваше да не събуди Роланд и Шийла. Не искаше никой от тях да го придружи. Страхуваше се от болката и не искаше да го виждат слаб.

Маклин излезе от тентата и беше посрещнат от студения и брулещ вятър. Тръгна към езерото. Навсякъде около него светеха факли и лагерни огньове. Вятърът се опитваше да отнесе зеленикавочерната му превръзка, която покриваше чукана на дясната му ръка. Помирисваше неприятната миризма от собствената си инфекция. От няколко дни от раната му течеше сива течност. Сложи лявата си ръка върху дръжката на ножа на кръста му. Щеше да се наложи да отвори отново раната и да разкрие плътта за лечебната агония на Голямото солено езеро.

Роланд Кронингер се изправи до седнало положение веднага след като Маклин излезе от тентата. Стискаше .45-калибровия пистолет в ръка. Винаги спеше с него, дори го държеше, докато правеше мръсното нещо с Шийла Фонтана. Харесваше му също така да гледа, когато жената се заемеше с Краля. В замяна я хранеха и пазеха от другите мъже. Бяха се превърнали в много сплотено трио. Роланд беше наясно къде отиваше Краля сега и защо. Напоследък раната му миришеше много лошо. Скоро щеше да се разнесе още един писък в нощта, също като другите, които чуваха, когато лагерът утихнеше. Роланд беше Кралския рицар и смяташе, че трябва да бъде до Краля, за да му помага, но това беше нещо, което Краля искаше да направи сам. Момчето легна отново и отпусна пистолета на гърдите си. Шийла измърмори нещо и потрепери насън. Роланд се ослуша за писъка, който щеше да съпроводи прераждането на Краля.

Маклин мина покрай другите тенти, картонените укрития и автомобилите, които приютяваха цели семейства. Миризмата на соленото езеро дразнеше ноздрите му и обещаваше болка и прочистване, каквито не познаваше. Земята се накланяше надолу към водата и наоколо бяха разхвърляни изцапани със спечена кръв дрехи, парцали, патерици и превръзки, махнати и изоставени от други молители преди него.

Спомни си писъците, които чуваше през нощта, и нервите му не издържаха. Спря се на около пет метра от каменистия бряг. Фантомната му ръка го сърбеше, а чуканът туптеше болезнено в ритъма на сърцето му. „Няма да мога да го понеса — помисли си Маклин. — О, мили боже, не мога !“

— Дисциплина и контрол, господинчо — обади се един глас вдясно от него. Войника сянка беше застанал там, бял, с кокалести ръце на хълбоците и кръгло като луната лице, боядисано на ивици с командоска боя под ръба на шлема. — Изгубиш ли ги, какво ти остава?