Роберт Маккаммон - Лебедова песен

Гигантът отвори юмрук и отдръпна ръката си. Хлебарката си продължи по пътя, скри се от светлината и потъна в мрака на своето целеустремено пътешествие. „Кой съм аз, че да убивам това същество? — запита се той. — Кой съм аз, че да причинявам смърт дори на най-нисшите форми на живот?“

Заслуша се в пронизителния вятър, който свиреше през пролуките в стените и се замисли над идеята, че може да има нещо навън в мрака — Бог, Дявол или създание по-старо и от двете — което гледаше на човечеството, както Джош гледаше на хлебарката: лишено от интелигентност същество, което определено не беше никак приятно, но въпреки това решително продължаваше напред в своето пътешествие, никога не се предаваше, бореше се с препятствията или ги заобикаляше и правеше всичко необходимо, за да оцелее.

Вероятно щеше да дойде момент, в който този прастар юмрук щеше да тръгне да пада и тогава Джош се надяваше притежателят му — също като него самия — да спре за миг и да помисли.

Гигантът уви одеялото около себе си и легна в сламата, за да поспи.

— Това е нашата мощ! — каза полковник Маклин и вдигна .45-калибровия автоматичен пистолет, който беше взел от мъртвия млад мъж от Калифорния.

— Не — възпротиви се Роланд Кронингер. — Това е нашата мощ. — Той вдигна едното от шишенцата с хапчета от запасите на Шийла Фонтана.

— Хей! — жената посегна към него, но момчето го дръпна. — Тези са си мои! Не можеш…

— Сядай — нареди ѝ Маклин. Шийла се поколеба и полковникът сложи пистолета на коляното си. — Сядай! — повтори той.

Тя изруга тихичко и седна в мръсната дупка. Хлапето продължи да обяснява на едноръкия военен герой как хапчетата и кокаина са по-силни от всяко едно оръжие.

Зората беше придружена от зловещо жълто небе и остри като игли дъждовни капки. Една чернокоса жена, мъж с една ръка и мръсен балтон и момче със странни очила се тътреха през поле от разложени трупове и разнебитени автомобили. Шийла Фонтана беше вдигнала чифт бели гащички вместо флаг за примирие. Маклин вървеше близо зад нея и държеше .45-калибровия пистолет насочен в кръста ѝ. Роланд Кронингер, който беше най-отзад, носеше раницата на жената. Помнеше косата ѝ в ръцете си и как се движеше тялото ѝ като въртележка. Искаше отново да прави секс и много щеше да се ядоса, ако Шийла опиташе нещо глупаво и бъдеше екзекутирана. Защото в крайна сметка снощи ѝ показаха висша форма на кавалерство. Спасиха я от онази паплач и ѝ дадоха малко храна — кучешките бисквити, които ядяха, откакто ги намериха в един кемпер; кучешкият труп отдавна беше изяден — и място, на което да си почине, когато приключиха с нея.

Стигнаха до края на територията на боклукчиите и навлязоха в границите на лагера. Пред тях бяха разположени тентите, колите и картонените укрития на привилегированите хора, които живееха край брега на езерото.

Бяха на половината на пътя — вървяха към една стара и очукана каравана „Еърстрийм“ в средата на терена — когато чуха предупредителните викове:

— Идват боклукчии! Събудете се! Идват боклукчии!

— Продължавай да вървиш — нареди Маклин на Шийла, когато жената се поколеба. — И не спирай да размахваш тези гащички.

Хората започнаха да излизат от укритията си. В интерес на истината те бяха също толкова мръсни и дрипави като боклукчиите, но разполагаха с оръжия и запаси от консервирана храна и бутилирана вода и повечето от тях бяха избегнали сериозните изгаряния. От друга страна, мнозинството боклукчии бяха сериозно изгорени, носеха заразни болести или просто бяха луди. Маклин добре разбираше баланса на силите 23 23 Концепция в международните отношения, според която може да се постигне стабилност чрез равномерно разпределение на силите между няколко държави, така че никоя от тях да не доминира. . Той беше съсредоточен в караваната „Еърстрийм“ — истинско лъскаво имение насред останалите колиби.

— Връщайте се обратно, шибаняци! — изкрещя някакъв тип от входа на една от тентите и насочи пушката си към тях.

— Махайте се! — провикна се някаква жена и някой хвърли празна кутийка, която падна на земята близо до Шийла. Тя спря и Маклин я бутна, като я удари с автоматичния пистолет.

— Продължавай да вървиш. И се усмихвай .

— Връщайте се обратно, боклукчии! — извика втори мъж, който носеше парцалива униформа на военновъздушните сили и палто, по което беше засъхнала кръв. Имаше револвер и се приближи на пет-шест метра от тях. — Гадни мародери. Мръсни въшливи… еретици!