Роберт Маккаммон - Лебедова песен

Суон беше насочила цялото си внимание върху коня и не откъсваше очи от неговите. Огромната му и не особено красива глава потрепери, сякаш искаше да се отдръпне от нея, но явно не можеше.

— Момче или момиче е? — обърна се детето към гиганта.

— А? — Той все още имаше чувството, че по гърба му лазят хлебарки, но премести лъча на газената лампа. — Момче. — „И то какво момче само“, помисли си Джош.

— Сигурна съм, че не е виждал хора от дълго време. Погледни го, не знае дали да се радва, че ни е срещнал, или да избяга.

— Вероятно е принадлежал на семейство Джаспин — констатира гигантът.

— Намери ли ги в къщата? — Суон продължаваше да гледа коня в очите.

— Да. Имам предвид… не, не успях. Намерих следи от тях. Вероятно са си събрали багажа и са отпътували. — Нямаше начин да пусне детето в тази къща.

Конят изпръхтя нервно и размърда копита.

Суон бавно вдигна ръка към главата му.

— Внимавай — предупреди я Джош. — Ще ти изяде пръстите, без да му мигне окото!

Тя продължи да се протяга нагоре, съвсем бавно и сигурно. Конят се отдръпна назад. Ноздрите му се бяха разширили, а ушите му потреперваха. Животното снижи глава, помириса земята, след което се престори, че гледа в друга посока, но Суон забеляза, че просто я преценява и се опитва да реши дали да ѝ се довери, или не.

— Няма да те нараним — каза му тя с тих и успокоителен глас. Пристъпи към него и конят изпръхтя нервно предупреждение.

— Внимавай! Може да те нападне или да ти направи нещо! — Джош не знаеше абсолютно нищо за конете. Винаги се беше страхувал от тях. Този тук беше голям, грозен и лишен от всякаква грациозност. Копитата му бяха рошави, опашката увиснала, а осанката прегърбена, сякаш беше оседлан с наковалня.

— Не е много сигурен за нас — обясни Суон. — Все още се чуди дали да побегне, или да остане, но мисля, че се радва да види отново хора.

— Ти да не си експерт по конете?

— Не. Просто ми е ясно от начина, по който стърчат ушите му и маха с опашката си. Виж го как ни души… не иска да изглежда прекалено дружелюбен. Конете са много горди. Мисля, че този харесва хора и е бил самотен.

Джош сви рамене.

— Със сигурност не виждам нищо такова.

— По едно време с мама живяхме в мотел, който се намираше до пасище с коне. Прескачах оградата и ги навестявах. Предполагам, че там се научих да разговарям с тях.

— Да разговаряш с тях? Стига де!

— Е, не по човешки — поправи се детето. — Конете говорят с ушите и опашките си, с начина, по който движат главите и телата си. Този тук разговаря точно сега — обясни Суон, а конят изпръхтя и изцвили нервно.

— Какво казва?

— Казва… че иска да знае за какво си говорим. — Тя продължи да вдига ръка към главата на животното.

— Пази си пръстите!

Конят отстъпи крачка назад. Суон продължи да вдига ръка… бавно, бавно.

— Никой няма да те нарани — каза тя с глас, който заприлича на Джош като музика от лютня, лира или някакъв друг инструмент, на който хората бяха забравили как да свирят. Успокоителното му влияние почти го накара да забрави за завързаните за столовете обезобразени трупове в къщата на Джаспин.

— Хайде — настоя Суон. — Няма да те нараним. — Пръстите ѝ бяха на сантиметри от главата на коня. Джош се протегна и се опита да я издърпа назад, преди животното да е отгризнало пръстите ѝ.

Ушите на коня потрепериха и щръкнаха напред. Той изпръхтя отново, тропна с копито по земята и наведе глава, за да приеме ласката на детето.

— Точно така — каза то. — Точно така, момче. — Погали го по главата и той любопитно бутна ръката ѝ с ноздрите си.

Джош нямаше да повярва, че това се случва, ако не го беше видял с очите си. Вероятно момиченцето беше право — на коня му липсваха хората.

— Мисля, че си намери приятел. Макар че не е кой знае какъв кон. Повече ми прилича на прегърбено муле в клоунски костюм.

— Според мен е красив. — Суон погали животното между очите и то послушно наведе глава, за да не ѝ се налага да се протяга. Очите му все още бяха изплашени и тя беше наясно, че ако направи някое рязко движение, щеше да побегне в царевичната нива и вероятно нямаше да се върне, затова продължи да го гали бавно и нежно. Предположи, че конят е стар, защото главата и хълбоците му бяха увиснали, сякаш през целия си живот беше дърпал ралото по същата тази нива. Пъстрата му кожа потреперваше, но позволи на детето да го погали по главата, след което издаде приглушен звук в гърлото си, който прозвуча като въздишка на облекчение.