Роберт Маккаммон - Лебедова песен

Джош чу кучешки лай.

— Къде е Суон? — Той се изправи, като продължаваше да танцува и да се гърчи. — Къде отиде?

— Там! — Леона посочи черната царевична нива. — Казах ѝ да не го прави!

— Проклятие! — ядоса се гигантът, защото знаеше, че човекът, причинил онези ужасни неща на Хоумър и Маги Джаспин, можеше да се навърта наоколо… вероятно дори беше в хамбара, наблюдаваше ги и чакаше. Може би вече беше спипал детето в нивата.

Джош извади револвера и кутията с патрони изпод покривалото на ръчната количка и бързо зареди три от тях в барабана.

— Да не си мръднала от тук ! — нареди на Леона. — И не влизай в къщата! — С оръжие в едната ръка и газена лампа в другата, гигантът побягна през царевичната нива.

Суон следваше лая на териера. Звукът затихваше и се усилваше по прищевките на вятъра, а отдавна мъртвите царевични стъбла около нея шумоляха, поклащаха се и посягаха към дрехите ѝ с жилавите си пипала. Детето имаше чувството, че върви през гробище, където всички трупове бяха станали прави, но френетичните призиви на кучето я караха да продължава напред. Имаше нещо много важно в това поле, за което териерът искаше да ги уведоми, и Суон беше твърдо решена да разбере какво е то. Смяташе, че лаят се носи отляво и тръгна в тази посока. Джош се провикна някъде зад нея.

— Суон!

И тя му отговори:

— Тук съм! — Но вятърът отнесе думите ѝ. Детето продължи напред с вдигнати ръце, за да пази лицето си от непокорните стъбла.

Приближаваше лая. „Не“, помисли си то. Сега идваше отново отдясно. Продължи напред, макар да чу Джош да вика отново.

— Тук съм! — провикна се Суон, но не получи отговор. Лаят отново се премести. Тя разбра, че териерът преследва нещо… или някого. Той сякаш казваше: „Побързай! Ела да видиш какво намерих!“.

Детето направи още шест крачки, когато чу нещо да се носи през полето към него. Лаят на кучето се усили и стана по-настоятелен. Застина, за да се огледа и ослуша. Сърцето му започна да бие по-бързо и веднага разбра, че каквото и да беше това нещо, то се движеше в неговата посока и приближаваше.

— Кой е там? — провикна се Суон. Газещият шум идваше право към нея. — Кой е там? — Вятърът отнесе гласа ѝ.

Видя нещо да я доближава през царевицата… нещо, което не беше човек, нещо огромно . Не можеше да различи фигурата му, или каквото беше там, но чу шумолене и се отдръпна назад. Сърцето ѝ биеше като чук и беше на път да изскочи от гърдите ѝ. Огромното и уродливо нещо щеше да я връхлети — движеше се все по-бързо и по-бързо, като газеше мъртвите и олюляващи се царевични стъбла. Само след няколко секунди щеше да я премаже. Искаше ѝ се да побегне, но краката ѝ като че ли бяха пуснали корени в земята, а и нямаше време, защото нещото беше съвсем близо и териерът се късаше да лае предупредително.

Чудовището прегази царевицата и надвисна над нея. Суон изкрещя, отлепи крака от земята и се олюля назад, назад, падна по дупе и остана седнала, докато краката на създанието затропаха към нея.

— Суон! — провикна се Джош, който бягаше през царевичните стъбла и насочваше светлината на лампата към онова, което искаше да я стъпче.

Замаяно от лъча, чудовището спря на място, вдигна се на задните си крака и издиша пара през разширените си ноздри.

Суон и Джош видяха какво представлява.

Кон.

Пъстър кон на черно-бели петна с изплашени очи и прекалено големи рунтави копита. Териерът лаеше упорито около него. Ездитното животно изцвили изплашено и няколко секунди танцува на задните си крака, докато накрая не се приземи на земята само на сантиметри от падналото в пръстта тяло на детето. Гигантът хвана Суон за ръката и я издърпа назад от опасността, докато конят подскачаше и се въртеше. Териерът се спускаше безстрашно в краката му.

Детето все още се тресеше, но осъзна, че конят е по-изплашен от него. Обръщаше се насам и натам, объркан и замаян, и търсеше път за бягство. Лаят на кучето го плашеше още повече. Суон се откъсна от ръката на Джош, направи две крачки напред и застана почти под носа на коня. Вдигна ръце и събра длани точно пред животното.

Конят потрепери, но спря да нервничи. Изпълнените му със страх очи се спряха върху момиченцето. От ноздрите му излизаше пара, а дробовете му свистяха. Краката му така трепереха, че всеки момент можеха да поддадат или да побегнат.

Териерът продължаваше да джафка. Суон размаха пръст срещу него и му нареди:

— Тихо!

Кучето се оттегли назад и изкашля следващия си лай. След това, сякаш установило, че се е приближило прекалено много до човеците и е компрометирало независимостта си, се шмугна като стрела в царевицата. Остана на разстояние и продължи да лае с кратки прекъсвания.