Роберт Маккаммон - Лебедова песен

От другата страна на зелената завеса Пол Торсън отвори сандъка и извади своя .357-калибров магнум. Той беше тежък синьо-черен револвер с груба тъмнокафява дръжка. Имаше чувството, че това оръжие е направено точно за неговата ръка. Обърна цевта към лицето си и надникна в черното ѝ безстрастно око. „Едно дърпане на спусъка — помисли си Пол, — и всичко ще свърши. Наистина е много просто. Краят на едно провалено пътуване и началото на… какво?“

Той си пое дълбоко въздух, изпусна го и върна револвера обратно. Взе бутилка уиски и я отнесе със себе си в леглото.

Джош изкопа гроба с лопата, която взе от мазето на Леона Скелтън, и с помощта ѝ заровиха Дейви в задния двор.

Докато старата жена изричаше молитва с наведена глава, а вятърът разкъсваше и отнасяше думите ѝ, Суон вдигна поглед и видя малкия териер на пет-шест метра от нея. Беше килнал глава на една страна, а ушите му бяха наострени. През изминалата седмица му оставяше остатъците от храна на стъпалата на верандата. Кучето ги ядеше, но не се доближаваше до нея, за да го погали. Смяташе, че териерът е доволен от остатъците, които получаваше, но никак не го биваше да си проси; поне малко трябваше да се умилква и да върти опашка.

Джош най-накрая се беше изкъпал. Можеше да си ушие костюм от мъртвата кожа, която се беше обелила от тялото му, а водата след него изглеждаше така, сякаш беше хвърлил лопата с пръст в нея. Той изми засъхналата кръв и мръсотия от бучката, която беше останала от дясното му ухо. Кръвта беше запушила ушния канал и му отне известно време, за да я почисти. След това осъзна, че през цялото време е чувал само с едното си ухо; сега звуците отново бяха изумително остри и ясни. Веждите му още ги нямаше, а лицето, гърдите, ръцете и гърба му бяха на ивици и петна, където беше изгубил черния си пигмент, сякаш бяха напръскани с кофа бежова боя. Успокояваше се с идеята, че прилича на зулу воин. Брадата му беше пораснала и беше побеляла на места.

Мехурите и раните по лицето му зарастваха, но на челото му бяха избили седем малки черни пъпки, които приличаха на брадавици. Две от тях се бяха свързали една с друга. Джош се опита да ги обели с пръст, но бяха прекалено упорити, а и цялата глава го заболя. „Рак на кожата“, помисли си той. Но брадавиците бяха само на челото му, никъде другаде. „Приличам на зеброва жаба“, каза си той. Поради някаква причина обаче тези бучки го притесняваха повече от другите рани и белези.

Наложи се отново да облече старите си дрехи, защото нищо в къщата нямаше да му стане. Леона ги изпра и ги заши, доколкото успя, но те бяха в доста окаяно състояние. Старата жена му даде нови чорапи, но дори те му бяха прекалено стегнати. Нямаше друг избор обаче, защото старите му бяха целите в дупки, държаха се единствено на засъхналата кръв и бяха напълно неизползваеми.

След като тялото беше заровено, Джош и Суон оставиха Леона сама с гроба на съпруга ѝ. Тя беше облякла изтъркано кафяво кадифено палто и извърна лице от вятъра.

Гигантът слезе в мазето и започна подготовката за пътуването, на което решиха да поемат. Качи една ръчна количка горе и я напълни с провизии — консервирана храна, малко сушени плодове, корави царевични кексчета, шест добре затворени буркана с вода от кладенеца, одеяла и различни кухненски принадлежности — и покри всичко с чаршаф, който завърза с дебел канап. Леона, чиито очи бяха подпухнали от плакане, но пък за сметка на това вървеше с изпънат гръб, най-накрая дойде и започна да опакова един куфар; първите неща, които прибра в него, бяха снимките в рамки на семейството ѝ, които красяха полицата на камината, последвани от пуловери, чорапи и подобни. Също така приготви една по-малка чанта с дрехи на Джо за Суон. Докато вятърът вилнееше около къщата, Леона влезе във всяка една стая и постоя известно време в нея, сякаш се опитваше да извлече ароматите и спомените за живота, който ги беше изпълвал.

Призори щяха да потеглят за Матисън. Старата жена им обеща да ги заведе дотам. Каза им, че по пътя ще минат през фермата на мъж на име Хоумър Джаспин и съпругата му Маги. Имотът на семейство Джаспин, обясни Леона на Джош, се намирал по средата между Съливан и Матисън и там можели да прекарат нощта.

Старата жена опакова няколко от най-добрите си кристални топки, а от една кутия в килера извади някакви жълти пликове и картички за рожден ден — „любовни писма“ от Дейви, обясни тя на Суон, и картички, които Джо ѝ беше изпращал. В куфара ѝ намериха място още две бурканчета с мехлем за страдащите ѝ от ревматизъм колене и макар Леона да не беше казала нищо, Джош беше наясно, че вървенето на подобно разстояние — до фермата на Джаспин бяха поне петнадесет километра — щеше да е истинско мъчение за нея. За съжаление, нямаше никакви превозни средства, които да използват, и нямаха друг избор.