Роберт Маккаммон - Лебедова песен

Клошарката беше шокирана от спокойния тон на Пол. Той говореше за самоубийството, сякаш беше следващата нормална стъпка в живота му.

— Приятелю — каза му тя, — ако смяташ, че съм изминала целия този път, за да си пръсна мозъка в някаква хижа, то тогава си по-луд, отколкото аз… — Прехапа си езика. Сега Пол я изгледа с нараснал интерес.

— Какво смяташ да направиш? Къде смяташ да отидеш? В супермаркета за няколко кутии цигари и стек бира? Какво ще кажеш по път да се отбиеш до болницата и да оставиш Арти, за да не умре от кръвоизлива? Ако не си забелязала, не е останало много от света навън.

— Виж, нито за миг не съм си помисляла, че си страхливец. Смятах, че имаш топки, но явно всичко е било просто плънка от стърготини.

— Самият аз не бих се изразил по-добре.

— Ами ако те искат да живеят? — Сестрата посочи спящите фигури. — Те разчитат на теб. Ще направят каквото им кажеш. А ти смяташ да ги изпишеш?

— Могат сами да вземат решения. Но както вече споменах, къде ще отидат?

— Навън — отвърна клошарката и кимна към вратата. — В света… или поне онова, което е останало от него. Нямаш представа какво има на десет или петнадесет километра надолу по магистралата. Възможно е да е създаден приют на Гражданска отбрана или да намерим цяла общност. Единственият начин да разберем дали е така е да се натоварим на пикапа ти и да отпътуваме на запад по магистрала 80.

— Не харесвах света преди. А сега пък още по-малко.

— Кой те кара да го харесваш? Виж, не ме баламосвай. Нуждаеш се от хората повече, отколкото ти се иска да си признаеш.

— Разбира се — отвърна саркастично Пол. — Обичам ги всичките.

— Ако нямаше нужда от хора — предизвика го Сестрата, — защо тогава ходиш до магистралата? Не ми казвай, че за да убиваш вълци. Можеш да го правиш от предната си врата. Ходиш до магистралата, за да търсиш хора, нали?

— Може би исках заложници, на които да чета поезията си.

— Аха. Е, когато газта свърши, аз тръгвам на запад. Арти идва с мен.

— На вълците това ще им хареса, госпожа. С удоволствие ще ви ескортират.

— Също така ще ти взема пушката — каза тя. — И патроните за нея.

— Благодаря ти, че поиска разрешението ми.

Сестрата сви рамене.

— Бездруго единственото, от което имаш нужда, е твоят магнум. Съмнявам се да имаш някакви тревоги с вълците, след като си мъртъв. Ще взема и пикапа ти.

Пол се засмя, без да му е смешно.

— В случай че си забравила, вече ти казах, че няма много бензин и спирачките са прецакани. Вероятно радиаторът здравата е замръзнал и се съмнявам да е останал ток в акумулатора.

Досега Сестрата не беше срещала човек, който така упорито да си търси причини, за да не си мръдне задника и да изгние.

— Палил ли си пикапа напоследък? Дори радиаторът да е замръзнал, можем да запалим огън под проклетото нещо!

— Помислила си за всичко, а? Смяташ да стигнеш до магистралата в счупен стар пикап и зад първия завой да намериш бляскав град с хора от Гражданска отбрана, лекари и полицаи, които правят всичко по силите си, за да съберат отново тази велика страна. Обзалагам се, че там ще намериш всички политици и управници! Госпожа, знам какво се крие зад завоя! Шибаната магистрала, ето какво! — Пол се зае по-грубо с пръстите си и в ъгълчетата на устата му заигра горчива усмивка. — Пожелавам ти успех, госпожа. Наистина.

— Аз не искам да ти пожелавам успех — отвърна клошарката. — Искам да дойдеш с мен.

Пол мълчеше. След малко изпука пръстите на ръцете си.

— Ако нещо е останало, то ще е по-зле от град Додж, Дантевия ад, Средновековието и Ничията земя, взети заедно. Ще видиш неща, от които твоят демон с преместващите се очи ще ти се стори като едно от седемте джуджета.

— Обичаш да играеш покер, но не си голям комарджия, а?

— Не и когато залозите имат зъби.

— Ще отида на запад — заяви Сестрата и опита за последно: — Ще взема пикапа ти и ще намеря помощ за Арти. Всеки, който иска, може да дойде с мен. Какво ще кажеш?

Пол се изправи и погледна спящите хора на пода. „Те ми имат доверие — помисли си той. — Ще направят каквото им кажа. Но тук е топло, в безопасност сме и…“

„Газта ще стигне само за седмица.“

— Ще преспя с тази мисъл — каза с дрезгав глас Пол и влезе в покоите си от другата страна на завесата.

Сестрата се заслуша във воя на вятъра. Арти отново изхриптя болезнено в съня си и притисна с пръсти ребрата си. От далечината се разнесе тихият и пронизителен вой на вълк. Звукът трепереше като изсвирена на цигулка нота. Тя докосна стъкления пръстен през плата на мешката и насочи мислите си към утрешния ден.