Роберт Маккаммон - Лебедова песен

Клошарката се надяваше наистина да е така, защото ако Арти беше наранен вътрешно — може би, когато онзи проклет вълк го блъсна на магистралата преди десет дни — нямаха лекарства, които да му помогнат за инфекцията.

Мешката беше до нея. Тя разхлаби връвта ѝ и бръкна вътре. Намери стъкления пръстен и го извади под светлината от жаравата.

Блясъкът му изпълни стаята. Последния път, в който надникна в предмета, беше преди четири нощи, когато отново беше на пост. Тогава също сънебродеше. В един миг седеше тук и държеше пръстена точно като сега, а в следващия беше надвиснала над някаква маса — квадратна маса с наредени на нея карти.

Картите бяха украсени с картини и не приличаха на другите карти, които някога беше виждала. Една от тях привлече вниманието ѝ — скелет, яхнал вдигнат на задните си крака скелетен кон. Скелетът размахваше коса през гротесково поле от човешки тела. На Сестрата ѝ се стори, че има сенки в стаята, чуждо присъствие и приглушените гласове на говорещи хора. Също така ѝ се счу някой да кашля, но звукът беше изкривен, сякаш го чуваше през дълъг и ехтящ тунел… и когато се върна обратно в хижата, осъзна, че Арти кашля и се държи за ребрата.

Често мислеше за тази карта с размахващия коса скелет. Все още ясно виждаше изображението, което се беше запечатало в съзнанието ѝ. Мислеше и за сенките, които бяха заедно с нея в стаята — те бяха като нереални създания, но може би това се дължеше на факта, че цялото ѝ внимание беше насочено върху картите. Вероятно ако се беше съсредоточила върху самите сенки, щеше да различи кой се намира там.

„Да бе — помисли си Сестрата. — Държиш се така, сякаш наистина ходиш някъде, когато видиш картини в стъкления пръстен! А те са просто това. Картини. Фантазия. Въображение. Терминът не е от значение. Няма нищо истинско в тях!“

Но беше започнала да осъзнава, че сънеброденето и завръщането от него бяха започнали да стават по-лесни. Не всеки път, в който погледнеше в стъкления пръстен, ѝ се удаваше възможност да сънеброди, най-често виждаше огнена светлина без никакви картини фантазия. Въпреки това знаеше, че стъкленият пръстен притежава непознати сили, поне в това беше напълно сигурна. Ако не беше нещо изключително могъщо, защо тогава създанието, което се представяше за Дойл Халанд, го искаше?

Трябваше да опази предмета. Беше отговорна за безопасността му и не можеше — не смееше — да го изгуби.

— Господи милостиви! Какво е това?

Сестрата се стресна и вдигна поглед. Пол Торсън беше излязъл през зелената завеса. Очите му бяха подути от сън. Той отметна дългата си коса и застана с отворена уста пред пулсиращия в ритъма на сърцето ѝ пръстен.

Клошарката за малко да го натика обратно в мешката си, но вече беше прекалено късно.

— Това нещо… гори! — съумя да каже Пол. — Какво е?

— Не съм сигурна. Намерих го в Манхатън.

— Господи! Цветовете… — Той коленичи пред предмета, видимо смаян. Последното нещо, което очакваше да намери пред камината, където смяташе да се постопли, беше подобен пръстен от огнена светлина. — Какво го кара да пулсира така?

— Усеща ритъма на сърцето ми. Прави така, когато го държиш.

— Какво представлява? Нещо японско ли е? С батерии ли работи?

Сестрата горчиво се усмихна.

— Не мисля.

Пол се пресегна и го бутна с пръст. Примига.

— Това е стъкло !

— Точно така.

— Уха — прошепна той. — Може ли да го поддържа? Само за миг?

Клошарката тъкмо щеше да отговори с „да“, но обещанието на Дойл Халанд я спря. Онова чудовище можеше да приема всякакви лица и всеки от хората в тази стая можеше да бъде него, дори самият Пол. Но не, те оставиха чудовището зад себе си, нали? Как пътува едно такова създание? „Последвах пътя на най-малкото съпротивление“, беше ѝ казало то. Ако носеше човешка кожа, тогава пътуваше като човек. Сестрата потрепери, защото си го представи как върви след тях в образа на някой мъртвец, върви ден и нощ без почивка, докато обувките му не се разпаднат от краката му, след което спира само за да свали друг чифт от краката на някой труп, тъй като може да приеме всеки размер.

— Може ли? — настоя Пол.

Къде ли беше Дойл Халанд сега?, зачуди се Сестрата. Някъде навън в мрака, на магистрала 80? На два-три километра оттук, износващ поредния чифт обувки? Дали можеше да лети на крилете на вятъра, с черни котки на раменете си и изпълнени с пламъци очи, или беше просто дрипав турист, който се оглеждаше зя запалени огньове в нощта?