Роберт Маккаммон - Лебедова песен

— Не искат боклукчии — отвърна Маклин. — Така ни наричат. Боклукчии. — Кимна към правоъгълната дупка на няколко крачки от него, която беше покрита с платнище и не се забелязваше в мрака. На Шийла ѝ се стори, че е дълбока около метър и половина. Ъглите на платнището бяха закрепени с камъни. — Не миришем достатъчно добре за тях. — В ухилената физиономия на Маклин се четеше лудост. — Как мислиш, че мириша, госпожице?

Според Шийла миришеше като потна свиня, но тя само сви рамене и посочи към флакон с дезодорант „Райт Гард“, който беше изпаднал от раницата на Руди.

Маклин се засмя. Тъкмо откопчаваше колана на мъртвеца, за да му свали панталоните.

— Разбери, че преживяваме благодарение на онова, което успеем да намерим и да си вземем . Чакаме оттук да минат хора, насочили се към светлината. — Маклин кимна с глава към брега на езерото. — Онези там държат властта. Разполагат с оръжия и изобилие от консервирана храна, бутилирана вода и бензин за факлите си. Някои от тях дори имат тенти. Търкалят се в оная ми ти солена вода, а ние тук ги слушаме как пищят. Не ни пускат да припарим до нея. О, не! Смятат, че ще я замърсим или нещо подобно. — Полковникът свали панталоните на Руди и ги хвърли в дупката. — Разбери, най-голямата несправедливост е, че двамата с момчето трябва да живеем на онази светлина. Трябва да носим чисти дрехи, да си вземаме топли душове и да получаваме всичката храна и вода, която поискаме. Защото бяхме подготвени … бяхме готови . Знаехме, че бомбите ще паднат. Всички в Земен дом го знаехме!

— Земен дом? Какво е това?

— Оттам идваме — отговори Маклин и клекна на земята. — От планините в Айдахо. Извървяхме дълъг път и видяхме много смърт. Роланд се сети, че ако стигнем до Голямото солено езеро, можем да се изкъпем в него, за да изчистим радиацията от себе си. А и солта щеше да се погрижи за раните ни. Това наистина е така, да знаеш. Солта лекува. Особено това. — Полковникът вдигна увития си в бинт чукан. Част от превръзката беше увиснала и покрита със засъхнала кръв, а друга част беше станала зелена. Шийла усети миризмата на инфектирана плът. — Трябва да се изкъпя в солената вода, но онези там няма да ни позволят да се доближим. Казват, че ядем мъртвите. Затова ни обстрелват, когато се опитаме да отидем там. Но сега — сега — имаме своя огнева мощ! — Маклин кимна към автоматичния пистолет, който държеше Роланд.

— Езерото е голямо — каза Шийла. — Не е нужно да минавате през лагера, за да стигнете до него. Можете да го заобиколите .

— Не можем да го направим поради две причини. Първата е, че някой ще се намести в дупката ни, докато ни няма и ще ни вземе всичко, което имаме. Втората, никой не може да забрани на Джимбо Маклин да вземе каквото си поиска. — Полковникът ѝ се ухили и жената си помисли, че лицето му прилича на череп. — Те не знаят кой съм аз или какво представлявам. Но смятам да им покажа… О, да! Ще им покажа на всички! — Маклин се обърна към лагера, загледа се в далечните факли за известно време и отново я погледна. — Няма да искаш да се чукаш, нали?

Шийла се засмя. Този човек беше най-мръсният и най-отвратителен тип, който беше срещала. Но още докато се смееше, осъзна, че е направила грешка и веднага се спря.

— Роланд — каза тихичко полковникът, — дай ми пистолета.

Момчето се поколеба, защото знаеше какво ще се случи. В края на краищата обаче Краля беше дал заповед, а той беше Кралския рицар и нямаше как да не се подчини. Направи крачка напред, като все още се колебаеше.

— Роланд — настоя Краля.

Този път момчето отиде до него и му подаде пистолета в протегнатата лява ръка. Маклин непохватно го взе и го насочи в главата на Шийла. Жената вдигна предизвикателно брадичка, преметна презрамката на раницата си през рамо и се изпъна като струна.

— Тръгвам към лагера — заяви тя. — Може би ще застреляш жена в гърба, господин военен герой. Не мисля, че ще го направиш. Доскоро, момчета, беше забавно. — Шийла се насили да прескочи трупа на Руди, след което тръгна уверено през автомобилното гробище. Сърцето ѝ биеше като лудо и беше стиснала здраво зъби в очакване на куршума.

Нещо се размърда вляво от нея. Една парцалива фигура беше приклекнала зад останките на шевролет комби. Нещо друго запълзя в пръстта на пет-шест метра отпред и жената осъзна, че няма да стигне до лагера жива.

— Очакват те — провикна се Роланд. — И няма да ти позволят да стигнеш дотам.

Шийла спря. Факлите изглеждаха далеч, толкова далеч. И дори да успееше да стигне до тях, без да бъде изнасилена — или да ѝ се случи нещо по-лошо — нямаше никаква гаранция, че няма да я изнасилят в лагера. Знаеше, че без Руди беше просто ходеща мръвка, която привлича мухите.