Роберт Маккаммон - Лебедова песен

— Как се казваш? — попита я той.

— Шийла. Шийла Фонтана. Ти как се казваш? — Благодарение на хладната логика на жена, която по природа беше добра в оцеляването, тя стигна до извода, че шансовете ѝ бяха по-добри тук, при смахнатото хлапе и мъжа с едната ръка, отколкото в мрака с всички онези. Инвалидът изруга и хвърли останалото от раницата на Руди на земята.

— Роланд Кронингер.

— Роланд — повтори Шийла, като изрече името все едно ближеше близалка. — Няма да ме дадеш на онези , нали, Роланд?

— Той съпруг ли ти беше? — попита момчето и срита тялото на Руди.

— Не. Просто пътувахме заедно. — В интерес на истината живееха заедно от почти година и той беше играл ролята на неин сутеньор в Оукланд, но нямаше нужда да обърква хлапето. Погледна окървавеното гърло на Руди и побърза да измести очи. Изпита съжаление, защото той беше добър бизнес мениджър, фантастичен любовник и винаги им осигуряваше достатъчно дрога. Но сега беше просто мъртво месо, защото светът беше станал такъв. Както самият Руди би казал, трябва да си пазиш собствения задник на всяка цена.

Нещо се размърда на земята зад Шийла и тя се обърна да го погледне. Едва различима човешка фигура пълзеше към тях. Спря се на два-три метра от нея и покрита с отворени и гноясващи рани ръка вдигна хартиен плик.

— Шоколадови десерти? — предложи неприятен глас.

Роланд стреля с автоматичния пистолет и изстрелът стресна Шийла. Човекоподобното на земята първо изсумтя, после изскимтя като куче, след което застана на колене и се скри между разнебитените автомобили.

На жената ѝ стана ясно, че хлапето нямаше намерение да я даде на другите. От няколко ями в земята се разнесе дрезгав и престорен смях. Тя беше виждала достатъчно гадости, откакто двамата с Руди бяха напуснали хижата на наркопласьорите в планината Сиера, в която се криеха от ченгетата в Сан Франциско, когато бомбите удариха, но случващото се тук определено беше най-гадното. Погледна надолу към очилатото хлапе, защото беше почти метър и осемдесет висока. Беше с тежък кокал като амазонка, но всички форми и извивки на тялото ѝ служеха добре, за да постига целите си и знаеше, че вече го беше хванала за пишката.

— Какви са тези простотии, дяволи го взели ? — попита Маклин, наведен над нещата, които беше извадил от раницата на Шийла.

Тя веднага разбра какво беше намерил. Приближи се до него, без да обръща особено внимание на .45-калибровия пистолет на хлапето, и видя какво държи — найлонова торбичка със снежнобяла и фина колумбийска захар. Около едноръкия бяха пръснати още три найлонови торбички с висококачествен кокаин и около десетина пластмасови шишенца с попърс, черни красавици, оси, бомбардировачи, червени дами, ангелски прах и ЛСД.

— Това е аптечката ми, приятел — каза Шийла. — Ако искаш да си прекараш добре, разполагам с два пакета с кюфтета и малко пържени картофки. Няма проблем да ги изядеш, но си искам запасите обратно.

— Наркотици — осъзна Маклин. — Какво е това? Кокаин? — Полковникът хвърли торбичката, взе едно от шишенцата и след малко вдигна мръсното си и окървавено лице към нея. Войнишката му прическа беше позагубила формата си, а тъмнокестенявата му коса беше посивяла на места. Очите му приличаха на дълбоки дупки, изкопани в каменното му лице. — Имаш и хапчета? Да не си наркоманка?

— Аз съм чревоугодница — отговори спокойно Шийла. Предположи, че хлапето няма да позволи на този луд еднорък шибаняк да я нарани, но въпреки това мускулите ѝ бяха готови за борба или бягство. — Ти какъв си?

— Казва се полковник Джеймс Маклин — отвърна Роланд. — Той е герой от войната.

— На мен ми се струва, че войната свърши. И ние загубихме… герой — каза Шийла и погледна Маклин право в очите. — Вземи каквото си поискаш, но ми върни запасите.

Полковникът изгледа младата жена от глава до пети и реши, че вероятно няма да успее да я събори на земята и да я изнасили, както смяташе да направи до този момент. Може би нямаше да му е лесно да я надвие с една ръка, освен ако не я подкосеше и не опреше нож в гърлото ѝ. Не му се искаше да се проваля пред Роланд, въпреки че пенисът му беше започнал да тупти. Изсумтя и потърси кюфтетата. След като ги намери, хвърли запасите на Шийла и тя започна да събира пакетчетата с кока и шишенцата с хапчета.

Маклин пропълзя до обувките на Руди и ги свали, след което махна златния „Ролекс“ от лявата му ръка и го сложи на своята.

— Защо сте чак тук? — обърна се Шийла към Роланд, който я гледаше как прибира кокаина и хапчетата си. — Защо не сте там, по-близо до светлината?