Роберт Маккаммон - Лебедова песен

Първото, което забеляза, бяха изцапаните с кръв чаршафи. Агонизиращото лице на мъжа беше осветено от една жълта газена лампа, очите му бяха мътни от болестта и ужаса, а когато кашляше, от устата му излизаше гъста и тъмночервена храчка.

Джош се спря на прага.

Леона се беше надвесила над съпруга си, в скута ѝ беше оставена порцеланова купичка, а в ръката си държеше подгизнал от кръв парцал. Тя усети присъствието на гиганта, обърна глава към него и изрече с всичкото достойнство, което успя да събере:

— Моля те, излез и затвори вратата.

Джош се поколеба. Стоеше като истукан и му се повдигаше.

— Моля те — настоя Леона, докато съпругът ѝ изкашляше живота си в скута ѝ.

Гигантът излезе от стаята и затвори вратата след себе си.

Някак си отново се беше озовал пред камината. Помириса се. Вонеше, затова трябваше да вземе няколко кофи с вода от кладенеца, да ги стопли на огъня и да се потопи във ваната. Очакваше това с нетърпение. Но прежълтялото и измъчено лице на умиращия човек в другата стая не излизаше от главата му и не му позволяваше да помръдне. Спомни си Дарлийн, която умираше в пръстта. Спомни си трупа, който лежеше на стъпалата на нечия веранда в стенещия мрак. Изображението на онзи скелетен ездач, който вилнееше на онова поле с хора, беше залепнало като пиявица за съзнанието му.

„О, Господи — помисли си Джош, когато сълзите му потекоха. — О, Господи, помогни на всички ни.“

И тогава наведе глава и заплака — не само заради спомените си за Роуз и момчетата, но също така за Дейви Скелтън, Дарлийн Прескот, трупа в мрака и всички мъртви и умиращи човешки същества, които някога се бяха наслаждавали на слънчевите лъчи върху лицата си и бяха смятали, че ще живеят вечно. Гигантът плачеше, а сълзите се стичаха по лицето му и капеха от брадичката му, без да може да ги спре.

Някой уви ръка около врата му.

Детето.

Суон.

Джош я придърпа към себе си и тя го прегърна, докато той плачеше.

Прегръщаше го силно. Суон обичаше гиганта и не можеше да понесе да слуша болката му.

Вятърът виеше навън, променяше посоката си и брулеше Съливан от различни ъгли.

И в този вятър ѝ се стори, че чу един зловещ глас да шепне:

— Всичко е мое… всичко е мое.

Факли горяха на студения вятър в пустата равнина на петдесет километра северозападно от кратера на град Солт Лейк. Около триста парцаливи и прегладнели хора се свиваха на брега на брега на Голямото солено езеро в скалъпен набързо град от кашони, повредени автомобили, палатки и каравани. Светлината от факлите стигаше на километри по равния терен и привличаше малки групички от оцелели, които пътуваха на изток от разрушените градове и села на Калифорния и Невада. Всеки ден и всяка нощ групи от хора, които носеха вещите си на ръце, завързани за гърбовете или ги дърпаха в куфари и ръчни и пазарски колички, идваха в лагера и си намираха местенце върху твърдата и гола земя, на което да се свият. Някои късметлии разполагаха с палатки и раници, пълни с консерви, бутилирана вода и оръжия, с които да защитават притежанията си. По-слабите от тези хора бързо залиняваха, след като свършеха провизиите си от храна и вода или някой им ги откраднеше. Телата на самоубийците се носеха по повърхността на Голямото солено езеро подобно на зловещи дънери. Мирисът на солена вода, който вятърът разнасяше, също събираше групи от скиталци; онези, които нямаха прясна вода, се опитваха да я пият, В страдащите от гнойни рани и изгаряния търсеха пречистващата ѝ агонизираща прегръдка в желанието си да се подложат на религиозно самобичуване.

В западния край на лагера, на твърдата скалиста земя, лежаха над сто трупа, останали там, където бяха паднали. Бяха ограбени до шушка от мародерите, които живееха в ями в пръстта и презрително биваха наричани „боклукчии“ от хората, които се бяха разположили най-близо до брега на езерото. Почти до западния хоризонт се простираше гробище от леки автомобили, каравани, кемпери, джипове и мотоциклети, които бяха останали без гориво или чиито двигатели бяха блокирали поради липсата на масло. Те биваха нападнати от мародерите, които откъсваха седалките, взимаха гумите и откачаха вратите, капаците и багажниците, за да си създадат свои собствени странни домове. Резервоарите бяха източени от групи от въоръжени мъже от централния лагер, а бензинът се използваше за факлите — защото светлината се беше превърнала в сила и в почти мистична защита от ужасите, които криеше мракът.