Роберт Маккаммон - Лебедова песен

— Не — съгласи се Суон. — Не мисля.

— Искам да ти покажа нещо, дете… ако нямаш нищо против. Момиченцето кимна.

Леона взе една от газените лампи и направи знак на Суон да я последва. Минаха по коридора, покрай затворената врата на стаята, в която спеше Дейви, и стигнаха до друга врата в края. Старата жена я отвори и я пусна в малка стая с ламперия от чам, пълна с рафтове с книги, с квадратна маса за карти и четири стола в средата на помещението. Върху масата беше оставена дъска „Уиджа“, а под нея, на дървения под, беше нарисувана многоцветна звезда с пет лъча.

— Какво е това ? — попита детето и посочи към фигурата, която газената лампа ѝ разкри.

— Нарича се пентаграма. Това е магически знак, който се използва за призоваването на добри и благотворни духове.

— Духове? Имате предвид призраци ?

— Не, просто добри усещания и емоции. Не съм напълно сигурна. Видях този модел в една реклама в списание „Фейт“ и го поръчах оттам, но за съжаление, няма много подробна информация. — Леона остави лампата на масата. — Както и да е, това е гадателската ми стая. Водя… водех клиентите си тук, за да им гадая на кристална топка или на дъска „Уиджа“. Предполагам, че също така мога да я нарека мой офис.

— Имате предвид, че изкарвате пари от това?

— Разбира се! Защо не? Това си е честен начин човек да си вади прехраната. Освен това всички искат да научат повече за любимата си тема — а именно самите тях! — Старата жена се разсмя и зъбите ѝ заблестяха в сребро на светлината от газената лампа. — Погледни тук! — Тя посегна отстрани на единия от рафтовете и извади криво дърво, което приличаше на тънък клон от дърво, около метър дълъг, с две малки разклонения, които сочеха на две различни страни в горния му край. — Това е Ревльото — каза Леона. — Моят истински източник на пари.

На Суон ѝ приличаше на странна стара пръчка.

— Това нещо? Как?

— Някога чувала ли си за „батета“? Това е най-добрата батета, за която можеш да мечтаеш, дете! Старият Ревльо ще се изкриви и ще заплаче дори на локва вода на тридесет метра под солидна скала. Намерих го на една гаражна разпродажба през 1968 г. Ревльото е намерил петдесет кладенеца в този район. В това число и собствения ми в задния двор. Намира най-чистата вода, за която човек може да мечтае. О, обичам го този сополанко! — Леона дари пръчката със звучна целувка и я върна на мястото ѝ, след което светналите ѝ и лукави очи се насочиха към Суон. — Искаш ли да ти предскажа бъдещето?

— Не знам — отвърна разтревожено детето.

— Не ти ли се иска ? Поне мъничко? О, имам предвид за развлечение… нищо повече.

Суон сви рамене. Все още не беше особено убедена.

— Ти привлече интереса ми, дете — каза Леона. — След онова, което Джош ми разказа за теб и за нещата, които сте преживели… Ще ми се да надникна към този твой голям пъзел. Не ти ли се иска?

Суон се зачуди дали Джош ѝ беше казал за заповедта на Поу-Поу и за поникналата на мястото, където спеше, трева. Със сигурност не го беше направил, помисли си тя. Не познаваха Леона Скелтън толкова добре, че да ѝ разкриват тайните си! Или, замисли се детето, ако жената наистина беше вещица — добра или лоша — вероятно вече някак си беше научила или поне предположила, че има нещо странно в историята на гиганта.

— Как ще го направите? — попита Суон. — С една от онези кристални топки ли? Или с тази дъска на масата?

— Не, не мисля. Тези неща са много полезни, но… ще го направя с тези . — Леона взе красива дървена кутия от един от рафтовете и пристъпи към масата, където светлината беше по-добра. Побутна дъската „Уиджа“ настрани, остави кутията и я отвори. Вътрешността ѝ беше подплатена с лилаво кадифе. Извади тесте карти, което обърна с лицето нагоре, и с една ръка започна да вади карта по карта, за да може Суон да ги види… Детето затаи дъх.

На картите имаше странни и прекрасни рисунки — мечове, тояги, бокали и пентаграми като нарисуваната на пода — като всяка от тях беше номерирана и представляваше някаква енигматична картина, която Суон не можеше да разбере — на една три меча пронизваха сърце, а на друга осем пръчки летяха в синьо небе. На някои от другите карти имаше рисунки на хора: старец в сива роба, с наведена глава, хванал тояга в едната ръка и фенер със светеща звезда с шест лъча в него в другата; две голи фигури — на мъж и жена — притиснати една в друга, за да създадат едно цяло човешко същество; рицар с яркочервена броня на кон, който издишва огън и чиито копита хвърлят искри, докато бяга напред. И още много магически фигури… Но онова, което ги караше да изглеждат живи, бяха цветовете на картите: смарагдово зелено, червено, съставено от хиляди огньове, искрящо злато и блестящо сребро, меко синьо и среднощно черно, перлено бяло и жълто като лятно слънце. Окъпани в тези цветове, фигурите като че ли се движеха и дишаха, за да извършат делата, с които се бяха захванали. Суон не беше виждала подобни карти преди и не можеше да им се насити.