Роберт Маккаммон - Лебедова песен

— Майната му! — ядоса се Стив. — Чух глас! Кълна се в Бога, че чух глас! Беше точно… — Той посегна да вземе радиото, но Пол Торсън го сграбчи от ръцете на Кевин, преди да стигне до него. Домакинът прибра антената, обърна се и мина през завесата в другата стая. Сестрата не можеше да повярва на какво беше станала свидетелка току-що. Обзе я гняв и съжаление към горките, изгубили надежда хора. Тя отиде в другата стая, където Пол Торсън увиваше отново радиото в дебелия найлон.

Той вдигна поглед към нея. Клошарката го зашлеви с всичката ярост, която бушуваше в тялото ѝ. Ударът го събори и остави червена следа на бузата му. Докато падаше, домакинът притисна радиото до гърдите си, за да го предпази, и пое цялата тежест с рамото си. Запримигва срещу нея.

— Никога в живота си не съм виждала нещо толкова жестоко! — побесня Сестрата. — Мислиш ли, че е забавно ? Изпитваш ли удоволствие от всичко това? Ставай, копеле! Ще ти сритам задника и ще те изхвърля през тази стена! — Тя тръгна към него, но Пол вдигна ръка, за да я спре, и това я разколеба.

— Почакай — изграчи той. — Задръж. Не можеш да разбереш, нали?

— Ще си го получиш, задник!

— Почакай малко. Просто почакай и гледай внимателно. След това можеш да ми риташ задника, колкото си искаш. — Пол се изправи, продължи с опаковането на радиото и когато приключи, го прибра в сандъка. Заключи катинара и пъхна съкровището си под леглото. — След теб — каза той и направи знак на Сестрата да отиде в другата стая.

Мона Рамзи се беше навела в ъгъла и плачеше, а съпругът ѝ се опитваше да я успокои. Старецът се беше свил до едната от стените и се взираше в нищото. Стив замахваше с юмруци и ритници към стената и крещеше ругатни. Арти стоеше напълно неподвижен в средата на помещението, докато тийнейджърът с червената коса вилнееше около него.

— Мона? — каза Пол. Сестрата стоеше зад гърба му.

Младата жена вдигна поглед и срещна неговия. Старецът също го погледна, както сториха Кевин и Стив, който спря да блъска с юмруци по стените.

— Права си, Мона — продължи домакинът. — Не го направихме по правилата. Затова не чухме глас. Виж, не казвам, че ще чуем такъв, ако утре го направим както трябва. Но утре е нов ден, нали? Поне така казваше Скарлет О’Хара. Утре ще включим радиото и ще опитаме отново. Ако и тогава не чуем нищо, ще опитаме на следващия ден. Знаеш, че ще е необходимо известно време, за да се поправят радиостанциите и сигналът да е отново както преди. Ще е необходимо време. Но утре ще опитаме отново. Нали?

— Разбира се! — отговори Стив. — Мамка му, ще е нужно време сигналът да е отново както преди! — Той се ухили и погледна всички им. — Обзалагам се, че точно сега се опитват да върнат станциите отново в ефир! Господи, това ще е голямо постижение, нали?

— Някога слушах радио през цялото време! — намеси се старецът, който се усмихваше, сякаш беше попаднал в сън. — Слушах мачовете на Метс през лятото! Утре ще чуем някого, обзалагам се!

Мона стисна рамото на съпруга си.

— Не го направихме по правилата, нали? Видя ли какво стана? Казах ти… важно е да има правила! — Но тя беше спряла да плаче и неочаквано започна да се смее. — Бог ще ни позволи да чуем някого, ако следваме правилата! Утре! Да, мисля, че може да се случи утре!

— Точно така! — съгласи се Кевин и я прегърна още по-силно. — Утре!

— Аха. — Пол огледа стаята. Усмивката не слизаше от лицето му, но очите му бяха обладани и разядени от болка. — Аз също си мисля, че може да е утре. — Погледът му срещна този на Сестрата. — Какво ще кажеш?

Тя се поколеба, но тогава разбра. Тези хора нямаха за какво друго да живеят освен за радиото в сандъка. Без него, без всеки един ден трепетно да очакват този изключително специален момент, щяха да се избият помежду си. Ако пък го държаха включено през цялото време, щяха да изтощят батериите и сами да си отнемат надеждата. Сестрата осъзна, че на Пол Торсън му беше повече от ясно, че може би никога нямаше да чуят човешки глас по радиото. Но по свой си начин, той беше добър самарянин. Опазваше тези хора живи не само като ги хранеше.

— Да — отговори най-накрая Сестрата. — Мисля, че може да стане.

— Добре — усмивката на домакина стана по-ясна, както и бръчките около очите му. — Надявам се двамата да обичате да играете покер. Имам тесте карти и много клечки кибрит. Не бързате да си ходите, нали?

Сестрата погледна Арти. Спътникът ѝ стоеше с увиснали рамене и празен поглед. Веднага разбра, че си мисли за дупката, на чието място някога беше Детройт. Гледа го известно време, докато той накрая не се изправи и не отговори със слаб, но смел глас: