Роберт Маккаммон - Лебедова песен

— По дяволите, не! — отвърна Стив. — Те са нови ! Все още нямат право!

— Мнозинството е съгласно — повтори твърдо Пол и изгледа Мона. — Един час и двадесет минути по-рано не са кой знае какво.

— Напротив! — сопна се тя, но гласът ѝ я предаде. Разплака се, докато съпругът ѝ я държеше за раменете и се опитваше да я успокои. — Ще развали всичко! Знам, че така ще стане!

— Вие двамата елате с мен. — Пол направи знак на Сестрата и Арти да го последват в другата стая на хижата.

В нея имаше легло с юрган върху него, няколко рафта с книги с меки и твърди корици, бюро и столове. На бюрото се мъдреше стара пишеща машина „Роял“ и тънка купчина листове. Около препълнено плетено кошче за боклук бяха нахвърлени топки хартия. Един пепелник преливаше от клечки кибрит, а от чашката на черна лула се беше разсипала пепел от тютюн. На малкото шкафче до леглото бяха оставени две свещи в чинийки, а прозорецът беше с изглед към отровеното езеро.

Но той не разкриваше само това.

Зад хижата беше паркиран стар пикап „Форд“. Синьо-сивата му боя се лющеше от страните и предния му капак, а ръждата беше започнала да се вие като лоза през метала.

— Имаш пикап! — отбеляза развълнувано Сестрата. — Господи! Можем да се махнем оттук!

Пол погледна автомобила, намръщи се и сви рамене.

— Забрави за него, госпожа.

— Какво? Какво искаш да кажеш с това забрави за него ? Имаш пикап! Можем да стигнем до цивилизацията!

Пол взе лулата си и заби пръст в чашката ѝ, за да почисти натрупаната чернилка.

— Аха? И къде ще да е това?

— Там! По магистрала 80!

— Колко далеч според теб? Три километра? Осем? Петнадесет? Какво ще кажеш за сто? — Домакинът остави лулата и я изгледа намръщено, след което дръпна една зелена завеса, която разделяше двете стаи. — Забрави — повтори той. — В този пикап няма повече от чаена чаша бензин, спирачките не държат и се съмнявам въобще дали ще запали. Акумулаторът ми правеше проблеми дори при хубаво време.

— Но… — Сестрата погледна отново пикапа, после Арти и накрая Пол Торсън. — Все пак имаш пикап — каза тя и усети, че хленчи.

— А вълците имат зъби — отвърна домакинът. — При това доста остри. Искаш ли онези бедни души в другата стая да разберат колко точно са остри? Искаш ли да ги натовариш в този пикап и да ги отведеш на една приятна екскурзия през селата на Пенсилвания само с чаена чаша бензин? Естествено. Няма проблем да повикаме „Пътна помощ“, когато закъсаме. Ще ни заведе до следващата бензиностанция, ще платим с надеждните си кредитни карти и ще продължим по пътя си. — Мъжът млъкна за момент, след което поклати глава. — Моля те, не се самоизмъчвай. Забрави за това. Ще останем тук .

Сестрата чу воя на вълците, който се понесе през гората и над езерото, и за свой ужас установи, че може би е прав.

— Не ви извиках тук, за да си говорим за разнебитения ми пикап. — Пол се наведе и извади изпод леглото малък дървен сандък. — Двамата все още ми приличате на хора, които са с всичкия си. Нямам представа какво сте преживели, но онези бедни души там се държат на сламка.

Сандъкът беше заключен с голям колкото юмрук катинар. Пол извади ключ от джоба си и го отключи.

— Тук играем на една малка игричка. Може би не е много приятна, но предполагам, че им помага да не се побъркат. Все едно всеки ден отивате да проверите пощенската си кутия, защото очаквате любовно писмо или чек. — Домакинът вдигна капака на сандъка.

Вътре, увити във вестници и парцали, имаше три бутилки „Джони Уокър“ с червен етикет, .357-калибров револвер магнум, кутия или две патрони, няколко мухлясали ръкописа, завързани с ластици, и още някакъв предмет, увит в дебел найлон. Мъжът се зае именно с него.

— Всичко, което се случи, е адски забавно, наистина — каза той. — Оттеглих се в тази пустош, за да избягам от хората. Не можех да ги понасям. Никога не са ми били приятни. Определено не мога да се нарека добър самарянин. И изведнъж, напълно неочаквано, магистралата се препълни с автомобили и трупове и хората побягнаха като обезумели, и в следващия миг затънах до гуша с представители на човешката раса. Казах си, майната му! Заслужихме си това, което получихме! — Пол разви последния найлонов лист и отдолу се появи радио със сложна поредица от копчета и циферблати. Извади го от сандъка, отвори чекмеджето на бюрото си и взе осем батерии от него. — Късовълново е — обясни им, докато слагаше батериите в устройството. — Едно време ми харесваше да слушам концерти от Швейцария по средата на нощта. — Затвори сандъка и отново му сложи катинара.