Роберт Маккаммон - Лебедова песен

— Смяташ да ядем… това? — Арти се отдръпна от кървавата каша. Ребрата го боляха и беше пъхнал ръка под палтото, за да ги притиска.

— Не е много зле, човече — каза тийнейджърът с оранжевата коса, който говореше с равен бруклински акцент. — Свиква се. Мамка му, единият от тези шибаняци се опита да ме изяде . Редно е и ние да ги ядем, нали?

— Абсолютно — съгласи се Пол и се зае за работа с ножа.

Сестрата свали раницата си, разтвори мешката и му подаде някои от консервираните зеленчуци. Мъжът ги отвори с отварачката и ги изсипа в голяма метална тенджера.

Клошарката потрепери, но Пол явно знаеше какво прави. Хижата се състоеше само от две големи стаи. В предната, където се намираше газовата печка, имаше зидана камина от груби камъни, в която гореше огън и осигуряваше допълнително топлина и светлина. Освен това разполагаха с няколко свещи, разтопени до дъно, и една газена лампа. В стаята бяха разгънати два спални чувала, легло и направено от вестници гнездо в ъгъла. В другия край се мъдреше чугунена печка и купчина нацепени дърва.

— Стив, вече можеш да запалиш печката — каза Пол. Момчето стана от пода, загреба лопата от камината и хвърли горящите дървета в печката. Сестрата изпита голяма радост. Щяха да хапнат топла храна!

— Време е — обади се старецът и погледна домакина. — Време е, нали?

Пол погледна ръчния си часовник.

— Не. Още не е. — Той продължи да реже вътрешностите и мозъка и клошарката забеляза, че пръстите му бяха дълги и тънки. „Пръсти на музикант — помисли си тя — … особено неподходящи за сюитата, която изпълняват в момента.“

— Това твоето място ли е? — попита Сестрата.

Пол кимна.

— Живеех тук… о, от около четири години. През лятото съм уредник на ски курорта „Биг Пайнс“, който се намира на десетина километра оттук. — Той посочи по посока на езерото зад хижата. — През зимата се свивам на топличко и преживявам с каквото успея да си намеря. — Вдигна поглед и се усмихна мрачно. — Тази година зимата подрани.

— Какво правеше на магистралата?

— Вълците ходят там, за да похапнат. Аз от своя страна ходя, за да ловя вълци. Така попаднах на всички тези бедни души. Скитаха се по магистралата. Намерих и други. Техните гробове са отзад. Ще ви ги покажа, ако желаете.

Сестрата поклати глава.

— Разбираш ли, вълците винаги са живели в планините. Досега са нямали причина да слизат долу. Ядат зайци, сърни и всякакви други животни, които си уловят. Но сега малките животинки измират в хралупите си и вълците надушват нова храна. Затова прииждат на глутници за прясно месце в „Супермаркет магистрала 80“. Тези хора успяха да дойдат тук, преди да падне снегът… ако онези радиоактивни лайна могат да се нарекат сняг. — Пол изсумтя от отвращение. — Както и да е, хранителната верига коренно се промени. Вече няма малки животни, които големите да изяждат. Останаха само хора. А вълците стават доста отчаяни… и много смели. — Мъжът добави парчетата от вътрешностите в тенджерата, след което отви капачката на едната от тубите и изсипа съдържанието ѝ. Стаята се изпълни с миризмата на кръв. — Сложи още дърва, Стив. Тази помия трябва да заври .

— Добре.

— Знам, че е време! — изхленчи старецът. — Трябва да е време!

— Не, не е — отговори му Кевин Рамзи. — Не и преди да се нахраним.

Пол добави и другата туба с кръв в тенджерата и разбърка ястието с дървена лъжица.

— Вие двамата можете да си свалите палтата и да останете за вечеря, освен ако не сте решили да се отбиете в другия ресторант надолу по пътя.

Сестрата и Арти се спогледаха. На двамата им се повдигаше от яхнията. Клошарката първа си свали ръкавиците, палтото и вълнената шапка. Арти неохотно последва примера ѝ.

— Добре. — Пол вдигна тенджерата и я сложи на единия от котлоните на печката. — Поддържай двигателя на това бебче и не оставяй огъня да загасне. — Стив Бюканън се зае със задачата, а домакинът отиде до бюфета, за да извади бутилка, в която все още беше останало малко червено вино. — Това е последното — каза той. — Всеки да удари по един хубав гълток.

— Почакай. — Сестрата разкопча раницата си и изкара стека с бира „Олимпия“. — Това ще върви повече с яхнията.

Очите на всички светнаха като свещи.

— Господи! — каза Пол. — Госпожа, току-що купи душата ми. — Мъжът предпазливо докосна бирите, сякаш се страхуваше, че могат да се изпарят, но когато не го направиха, извади една кутийка от стека. Разклати я леко и с удоволствие установи, че не е замръзнала. Дръпна пръстена, за да я отвори, и я надигна. Пи дълго и с блажено затворени очи.