Роберт Маккаммон - Лебедова песен

— Не разбирам — каза Сестрата.

— Скоро всичко ще ви се изясни. Просто не се вълнувайте прекалено много, независимо от онова, което ще се случи през следващите няколко минути. Както вече казах, всичко е игра, но хората са много изнервени днес. Просто исках да ви подготвя. — Пол им направи знак да го последват и всички се върнаха в другата стая.

— Днес е мой ред — провикна се старецът, който беше застанал на колене. Очите му направо блестяха.

— Направи го вчера — напомни му спокойно домакинът. — Днес е ред на Кевин. — Пол предложи радиото на младия мъж. Онзи се поколеба, след което го прие, сякаш вземаше повито в пелени дете.

Останалите се събраха около него. Само Мона Рамзи не го стори. Тя се отдалечи от тях, видимо сърдита, но въпреки това не откъсна поглед от съпруга си. Кевин хвана края на антената и я издърпа цялата; дължината ѝ беше около шестдесет сантиметра, а металът проблясваше като обещание.

— Добре — каза Пол. — Включи го.

— Все още не — възпротиви се младият мъж. — Моля те. Все още не.

— Давай, човече! — прикани го Стив Бюканън с треперещ глас. — Направи го!

Кевин бавно завъртя едно от копчетата и червената стрелка обходи цялата честотна скала до края. След това сложи пръст върху един червен бутон и го задържа там, сякаш не можеше да се насили да го натисне. Пое си внезапно и рязко въздух… и пръстът му натисна бутона за включване.

Сестрата потръпна и всички останали в помещението си поеха въздух, потрепериха или се поместиха.

От радиото не се разнесе нищо.

— Усили звука, човече!

— Вече е усилен — отвърна Кевин и бавно — нежно дори — започна да движи стрелката по честотната скала.

След пет-шест милиметра не получи нищо повече от тишина. Червената стрелка продължи своя почти незабележим поход. Дланите на Сестрата се изпотиха. Бавно, бавно, още част от сантиметъра.

От високоговорителя изведнъж се чу силен и пронизителен статичен шум и всички в стаята се стреснаха. Кевин погледна Пол, който каза:

— Заради времето навън е.

Червената стрелка продължи напред през гъсто написаните числа и разделящите ги точки в търсене на човешки глас.

Различни статични шумове се появяваха и заглъхваха, както и странни какофонии, причинени от промяната във времето. Воят на вълците отвън се сливаше със статичния шум — самотен звук, който можеше да ти скъса сърцето със своята самота. Тишината се редуваше със стържещи и ужасни статични шумове… и Сестрата осъзна, че чува призраци от черните кратери, в които някога се намираха градовете.

— Въртиш прекалено бързо! — скара му се Мона и той започна да върти копчето с такава скорост, че съвсем спокойно можеше да изкуши някой паяк да си изплете паяжина между пръстите му. Сърцето на клошарката прескачаше при всяка дребна промяна във височината на статичния шум, който се лееше от високоговорителя.

След малко Кевин стигна до края на честотната скала. Очите му се насълзиха.

— Опитай АМ — каза му Пол.

— Да! Опитай АМ! — съгласи се Стив, който беше виснал на рамото на Кевин. — Трябва да има нещо на АМ!

Кевин завъртя друго малко копче, за да смени от къси вълни на АМ и раздвижи червената стрелка отново върху числата. Този път, с изключение на кратките пукания, цъкания и слабото далечно бучене, подобно на работещи пчелички, честотната лента беше почти тиха. Сестрата нямаше представа колко време му беше необходимо на Кевин, за да стигне до другия край на скалата; може би бяха минали десет минути, петнадесет или двадесет. Но той завъртя копчето до самия край… и след това седна, като държеше радиото в ръцете си и се взираше в него, а слепоочието му беше започнало да пулсира.

— Нищо — прошепна накрая той и натисна червения бутон.

Тишина.

Старецът сложи ръце на лицето си.

Сестрата чу Арти да въздиша безпомощно и отчаяно.

— Дори Детройт го няма — каза равнодушно той. — Мили боже… дори Детройт го няма.

— Въртя копчето прекалено бързо, човече! — оплака се Стив. — Мамка му, въртя копчето прекалено бързо! Мисля, че чух нещо — приличаше ми на глас! — но ти го подмина, без да се спреш!

— Не! — изкрещя Мона. — Нямаше никакъв глас! Направихме го прекалено рано и затова нямаше никакъв глас! Ако го бяхме направили навреме, както гласят правилата, този път щяхме да чуем някого! Знам , че съм права!

— Беше мой ред. — Умоляващите очи на стареца се спряха на Сестрата. — Всички ми отнемат реда.

Мона се разхлипа.

— Не го направихме по правилата! Не чухме гласа, защото не го направихме по правилата!