Роберт Маккаммон - Лебедова песен

Шестата карта беше сложена вдясно от „Дяволът“.

— Това е пред теб и показва какво ти предстои.

Леона разгледа картата с искрен интерес. На нея беше изобразен младеж в пурпурна броня, който беше вдигнал меч, докато зад гърба му гореше замък.

— „Паж Мечове“ — обясни старата жена. — Младо момиче или момче, което копнее за власт. Живее заради нея, нуждае се от нея, както се нуждае от храна и вода. „Дяволът“ също гледа в тази посока. Може би съществува някаква връзка между тях. Както и да е, вероятно това е някой, срещу когото ще се изправиш — някой наистина коварен… и много опасен.

Преди гадателката да успее да обърне следващата карта, по коридора долетя един глас:

— Леона! Леона! — Дейви се разкашля неудържимо и едва не се задави. Старата жена веднага избута картите настрани и бързо излезе от стаята.

Суон стана. „Дяволът“ — мъж с алено око — като че ли се взираше право в нея и ръцете ѝ настръхнаха. Тестето, което Леона беше бутнала настрани, стоеше само на няколко сантиметра от ръката ѝ и най-горната карта я зовеше да я погледне.

Детето посегна към нея. Спря се.

„Само ще надникна. Едно бързо надникване“, каза си то.

Вдигна най-горната карта и я погледна.

На нея беше нарисувана красива жена във виолетова роба, над която грееше слънце. Около нея имаше поле с пшеница, водопад и цветя. В краката ѝ бяха полегнали лъв и агне. Но косата ѝ беше пламнала, както и очите, които бяха решителни и насочени в някакво далечно препятствие. Тя носеше сребърен щит, в чийто център беше изрисуван огън, а на главата си беше сложила корона, която блестеше с цветовете на хванати в капан звезди. Красивите букви в горната част на картата гласяха „ИМПЕРАТРИЦАТА“.

Суон задържа картата, докато всички подробности не се запечатаха в ума ѝ. Остави я и ѝ се прииска да види следващата карта в тестето. „Не!, предупреди се тя. — Стигна прекалено далеч!“ Можеше да почувства отвратителното алено око на „Дяволът“, което я приканваше да види още една карта.

Взе следващата. Обърна я.

Застина.

Скелет в броня, яхнал вдигнат на задните си крака кон от кости, с окървавена коса в ръцете си. Създанието косеше пшенично поле, но класовете пшеница бяха увити едни в други човешки тела, голи и гърчещи се в агония, покосени от неуморното острие. Небето беше окъпано в кървави нюанси и черни гарвани кръжаха над човешкото поле на страданието. Това беше най-ужасната картина, която Суон беше виждала някога, и нямаше нужда да чете надписа в горната част на картата, за да я разпознае.

— Какво правиш тук?

Гласът едва не я накара да подскочи на метър във въздуха. Суон се обърна и видя Джош на прага на вратата. Лицето му, с неговите сиви и бели петна и хванали коричка изгаряния, беше гротесково, но в този момент тя осъзна, че го обича… обичаше както лицето, така и мъжа, на когото принадлежеше. Гигантът огледа стаята и се намръщи.

— Какво е всичко това?

— Ами… гадателската стая на Леона. Гледаше ми на карти. Джош влезе в помещението и погледна масата.

— Много са красиви — каза той. — С изключение на тази . — Почука картата на „Дяволът“. — Напомня ми за един кошмар, който имах, след като ядох сандвич със салам и цяла кутия с шоколадови понички.

Все още изнервена, Суон му показа последната карта, която взе.

Джош я хвана между пръстите си и я доближи до светлината. И преди беше виждал карти „Таро“ във Френския квартал в Ню Орлиънс. Надписът гласеше „Смъртта“.

„Смъртта, която покосява човешката раса“, помисли си той. Тази карта беше едно от най-зловещите неща, които беше виждал, а на измамната светлина му се струваше, че сребърната коса коси наред човешката пшеница. Конският скелет се беше изправил на задните си крака, докато ездачът му вършееше под кървавочервеното небе. Джош хвърли картата обратно на масата и тя се плъзна наполовина върху картата с демоничната фигура с аленото око.

— Това са просто карти — каза гигантът. — Хартия и боя. Не означават нищо.

— Леона каза, че разказват история.

Джош събра картите отново в тесте, за да скрие „Дяволът“ и „Смъртта“ от очите на Суон.

— Хартия и боя — повтори той. — Нищо повече.

Нямаше как да пренебрегнат давещото се и мъчително кашляне на Дейви Скелтън. Картите, особено тази на „Смъртта“, накара Джош да се почувства неприятно. Дейви сякаш се душеше, а Леона му говореше тихичко в опит да го успокои. „Смъртта е наблизо — осъзна неочаквано гигантът. — Много, много близо.“ Той излезе от гадателската стая и тръгна по коридора. Вратата на стаята на Дейви беше открехната. Гигантът предположи, че може да помогне с нещо и реши да влезе вътре.