Роберт Маккаммон - Лебедова песен

Беше по петите им. Нали?

Сестрата си пое дълбоко въздух и подаде стъкления пръстен на Пол. Той плъзна ръка по него.

Светлината не загасна. Половината, която мъжът беше хванал, запулсира с нов, учестен ритъм. Той хвана предмета с две ръце и клошарката изпусна събрания в дробовете си въздух.

— Разкажи ми за това нещо — каза Пол. — Искам да науча повече.

Сестрата видя как скъпоценните камъни се отразяваха в очите му. На лицето му беше изписано детинско удивление, сякаш годините му бързо се топяха пред очите ѝ. Само след няколко секунди ѝ се стори с десетилетие по-млад от своите четиридесет и три години. В този момент реши да му разкаже всичко зя стъкления пръстен.

Пол остана мълчалив дълго време след като клошарката приключи. Пулсирането на пръстена се усилваше и забавяше през цялото време на разказа.

— Карти „Таро“ — каза той. Нито за миг не беше спрял да се наслаждава на пръстена. — Скелетът с косата е „Смъртта“. — С голямо усилие погледна към нея. — Знаеш, че всичко това звучи безумно, нали?

— Да. Това е белегът, оставен от отнетото ми разпятие. Арти също видя как лицето на създанието се променя, макар че се съмнявам да го признае пред теб. Не го е споменавал, откакто се случи, но смятам, че така е най-добре. А и на стъкления пръстен му липсва единият шип.

— Аха. Не си откраднала запасите ми от „Джони Уокър“, нали?

— Знаеш, че не съм. Сигурна съм , че виждам неща, когато погледна в стъклото. Не всеки път, но достатъчно често, за да ми е ясно, че имам страшно въображение или…

— Или какво?

— Или че съществува причина да е при мен. Защо ми е да виждам кукла на Бисквитеното чудовище в средата на нищото? Или пък някаква ръка да се подава от земята? Защо ми е да отивам при някаква маса с карти „Таро“ на нея? По дяволите, дори не знам за какво се използват тези проклетии!

— Циганките предсказват бъдещето с тях. И вещиците. — Пол я дари с лека усмивка, която почти го направи красив, но бързо се изпари, когато Сестрата не му отвърна със същото. — Чуй ме, не знам дали съществуват демони с разхождащи се по лицата им очи, или дали така нареченото от теб сънебродене е възможно, но не мога да отрека, че това чудо е едно невероятно произведение от стъкло. Само преди два месеца щеше да струва… — Мъжът поклати глава. — Уха — продължи накрая. — Има само една причина този пръстен да е твой — била си на правилното място в правилното време. Но това също е магия, не е ли така?

— Не вярваш на нещата, които ти казах, нали?

— Ще ми се да ти кажа, че радиацията ти е разхлопала дъските. Или че ядрените ракети са отнесли капака на ада и кой знае какво се е измъкнало оттам — Пол ѝ върна пръстена и клошарката го прибра в мешката си. — Грижи се за това. Възможно е да е единственото останало красиво нещо на света.

В другия край на стаята Арти потръпна, пое си въздух, когато се помести, и застина отново.

— Ранен е вътрешно — каза Пол. — Видях кръв в кофата му. Предполагам, че има едно-две счупени ребра, които вероятно режат нещо там вътре. — Мъжът раздвижи пръсти, които все още усещаха топлината от стъкления пръстен. — Не мисля, че е много добре.

— Знам. Страхувам се, че може да е направил инфекция.

— Възможно е. Мамка му, в тези условия на живот можеш да умреш, ако си гризеш ноктите.

— Нямаш ли никакви лекарства?

— Съжалявам. Изпих последния тиленол три дни преди бомбите. Една поема, върху която работих, не се получи.

— Какво ще правим, когато свърши газта?

Пол изсумтя. Очакваше този въпрос и знаеше, че никой друг няма да му го зададе освен нея.

— Разполагаме с количество, което ще ни стигне за още една седмица. Може би. Повече се тревожа за батериите на радиото. Когато се изтощят, тези хора ще пощуреят. Предполагам, че тогава ще извадя уискито и ще си направим едно хубаво парти. — Очите му отново остаряха. — Просто ще поиграем на шише и онзи, който извади късмет, ще бъде изписан първи.

— Изписан? Какво трябва да означава това?

— Имам .357-калибров магнум в онзи сандък, госпожа — напомни ѝ Пол. — И кутия с патрони. На два пъти почти щях да го използвам върху себе си. Първият, когато втората ми съпруга ме заряза заради едно хлапе на половината на моята възраст, взе ми всичките пари и ми каза, че онази ми работа не струва и два цента по време на криза. Вторият път причината бяха изгорелите заедно с апартамента ми поеми, върху които работих цели шест години. Случи се точно след като бях изритан от Милърсвилския щатски колеж, защото спях с една студентка, която искаше шестица по английска литература. — Мъжът продължи да мачка пръстите си и да избягва погледа на Сестрата. — Едва ли мога да се нарека късметлия. В интерес на истината с каквото съм се захващал, съм го провалял. Така че онзи магнум ме очаква от доста дълго време. Малко съм позакъснял даже.