Роберт Маккаммон - Лебедова песен

Вече вътре, Джош попита дали има някой, макар да нямаше нужда да го прави. Помириса неприятната миризма на разложение и едва не повърна. Трябваше да почака малко, за да свикне. Наведе се над един декоративен месингов плювалник с мъртви маргаритки в него, докато не се увери, че няма да повърне. След това тръгна из къщата, като размахваше лампата насам-натам в търсене на телата.

Някъде навън в черната царевична нива, по която дойдоха, бясно се разлая куче. Суон знаеше, че териерът ги беше следил цял ден, като не се доближаваше на повече от пет-шест метра и изчезваше като стрела, когато се наведеше да го повика. „Кучето е намерило нещо — помисли си детето. — Или… нещо е намерило него .“

Лаят беше настоятелен — „Елате да видите на какво попаднах!“, това гласеше.

Суон остави раницата си и подпря Ревльото на ръчната количка. Направи две крачки към черното и люлеещо се пред очите ѝ поле.

— Дете! Джош каза да стоим тук! — напомни ѝ Леона.

— Всичко е наред — отговори тя и направи още три крачки.

— Суон! — предупреди я старата жена, когато осъзна накъде се е насочила. Тръгна след нея, но коленете ѝ бяха покосени от обездвижваща болка. — По-добре не ходи там!

Лаят на териера призоваваше детето и то навлезе в царевичната нива. Черните стъбла се затвориха зад него.

— Суон! — изкрещя Леона.

В къщата лъчът на лампата освети пред Джош малка трапезария. Бюфетът беше отворен и подът беше покрит с парчета от счупени съдове. Столовете бяха разбити в стената, а масата за хранене насечена. Миризмата на разложение беше по-силна. Светлината разкри надпис на стената: „ВСИЧКИ ТРЯБВА ДА ПОЧИТАТ ЛОРД АЛВИН“.

„Написано е с кафява боя“, помисли си Джош. Не, не беше. Кръвта се беше стекла по стената и се беше събрала в засъхнало малко петно на пода.

Едно преддверие го призоваваше. Той си пое дълбоко въздух, стисна зъби, за да намали ужасната миризма, и мина през него.

Озова се в кухня с жълти шкафчета и тъмен килим.

Там ги намери.

Или поне онова, което беше останало от тях.

Бяха завързани за столове с бодлива тел. Лицето на жената беше с опръскана в кръв сива коса и приличаше на надут игленик, пробит от асортимент от ножове, вилици и малка двузъба вилица, с която се набиваха кочаните царевица. На голите гърди на мъжа някой беше нарисувал мишена от кръв и беше поработил с малокалибрен пистолет или пушка. Главата на човека я нямаше.

— О… Господи — изграчи Джош и този път не успя да се въздържи. Олюля се до мивката и се наведе над нея.

Светлината на лампата, която държеше в ръката си, му показа, че тя вече беше пълна. Джош изкрещя от ужас и отвращение, а стотиците хлебарки, които покриваха отрязаната глава на Хоумър Джаспин, се разделиха и побягнаха като луди по цялата мивка и кухненския плот.

Гигантът залитна назад. Повръщаното изгаряше гърлото му, а краката му го предадоха. Падна на пода върху черния килим и усети пълзящи създания по ръцете и краката си.

„Подът — осъзна той. — Подът…“

Подът около телата беше покрит с трисантиметров слой от вълнуващи се и катерещи се една върху друга хлебарки.

Докато нападаха тялото на Джош, в главата му изникна една нелепа мисъл: „не можеш да убиеш тези неща! Дори ядрен взрив не може да се справи с тях!“.

Гигантът стана от пода, хлъзна се върху хлебарките и побягна от тази ужасна кухня, като по пътя си се тресеше и изтупваше от дрехите и кожата си гадните създания. Падна на килима в предната стая и се завъртя на него, след което отново стана и хукна към комарника.

Леона чу шум от разцепено дърво и изтръгнат комарник и се обърна към къщата навреме, за да види как Джош го отнася със себе си като разярен бик. „Още един комарник си отиде“, помисли си старата жена, когато гигантът се хвърли на земята и започна да се търкаля, да се тресе и да се гърчи, сякаш беше попаднал на ято стършели.

— Какво има? — провикна се Леона и закуцука към него. — Какво, по дяволите, ти става?

Джош се изправи на колене. Продължаваше да държи лампата, докато с другата ръка тупаше и изтръскваше цялото си тяло. Старата жена застина, защото никога досега не беше виждала подобен ужас в човешки очи.

— Какво… има?

— Не влизай вътре! Да не си посмяла да влезеш! — избърбори той, докато се гърчеше и тресеше. Една хлебарка пробяга по бузата му. Успя да я хване, хвърли я надалеч и потрепери. — Не се доближавай до проклетата къща!

— Добре — обеща Леона и надникна към тъмния правоъгълник, където беше комарника допреди малко. Вонята стигна до нея; тя не ѝ беше непозната. Беше се сблъскала за първи път с нея в Съливан и добре знаеше какво представлява.