Роберт Маккаммон - Лебедова песен

— Оставих Леона до къщата — каза Джош. — По-добре да се връщаме.

Суон кимна, извърна се от коня и последва гиганта през полето. Направи пет-шест крачки, когато по-скоро усети, отколкото чу, тежките стъпки в пръстта зад нея. Погледна през рамо. Конят спря и застина като статуя. Суон продължи след гиганта, а животното ги последва на разумно разстояние, като стъпваше бавно след тях. Териерът също се появи и изджафка два пъти просто за да вдигне малко шум. Пъстрият кон изрита презрително със задните си копита пръстта и изкъпа натрапника с нея.

Леона беше седнала на земята и масажираше коленете си. След малко забеляза светлината и когато спътниците ѝ излязоха от нивата, видя на лъча от лампата Суон и някакъв кон.

— Божичко мили! Какво сте намерили?

— Това животно бягаше като полудяло — отвърна Джош и ѝ помогна да стане на крака. — Суон веднага очарова Господин Подкова и го успокои.

— О? — Погледът на старата жена намери този на момиченцето и му се усмихна. — Така ли? — Тя докуцука до животното и го огледа. — Трябва да е бил на Хоумър. Той имаше три или четири коня. Е, не е най-големият красавец, който някога съм виждала, но краката му са здрави, нали?

— На мен ми прилича на муле — каза Джош. — Копитата му са големи като тигани. — Той усети миризмата на разложение, която се носеше от къщата. Конят обърна глава и изцвили, сякаш също беше помирисал смъртта. — По-добре да се скрием от вятъра. — Гигантът посочи към хамбара с лъча на лампата си. Остави револвера и лампата в ръчната количка и тръгна напред, за да провери дали онези, които бяха убили Хоумър и Маги Джаспин, не се криеха вътре и не ги причакваха. Зачуди се кой ли беше този лорд Алвин… но със сигурност не бързаше да разбере. Зад него вървяха Суон с чантата си и Ревльото и Леона с нейния куфар. Конят ги следваше на разстояние, а териерът джафкаше и обикаляше около къщата като патрулиращ войник.

Джош провери обстойно хамбара и не намери никого. Навсякъде беше пръсната слама. Конят влезе вътре с тях, в този свой дом. Гигантът разопакова одеялата от ръчната количка, закачи газената лампа на едната стена и отвори консерва с говеждо задушено за вечеря. Известно време конят душеше около тях, но видимо беше по-заинтересован от сеното, отколкото от яхнията. Върна се отново, когато Джош отвори единия от бурканите с кладенчова вода и му наля малко в една празна кофа. Животното я изблиза и се върна за още. Гигантът реши да му сипе още и то затропа нетърпеливо по земята като новородено жребче.

— Махай се оттук, муле! — скастри го Джош, когато се опита да си вкара езика в буркана.

След като почти цялата яхния свърши и остана съвсем малко сос, Суон взе консервата и я отнесе навън за териера. Сипа му и останалата в буркана вода. Кучето се приближи на три метра, изчака я да се прибере в хамбара и чак тогава се осмели да отиде до остатъците.

Детето заспа завито с едно от одеялата. Конят, който Джош беше кръстил Муле, пристъпваше от крак на крак, дъвчеше сено и надничаше през пролуките във вратата към мрачната къща. Териерът продължи да патрулира наоколо още известно време, след което си намери едно по-спокойно местенце до една от външните стени и си легна да си почине.

— Значи двамата бяха мъртви — каза Леона, когато Джош се облегна на една от подпорите. Одеялото беше наметнато на раменете му.

— Да.

— Искаш ли да поговорим за това?

— Не. Нито пък ти се иска на теб. Утре ни предстои още един дълъг и тежък ден.

Леона изчака още няколко минути, за да види дали гигантът ще ѝ разкаже нещо повече, но наистина не ѝ се искаше да научава. Зави се в одеялото си и заспа.

Джош се страхуваше да затвори очи, защото знаеше какво го чака от другата страна на клепачите му. Муле дъвчеше тихичко сено в другия край на хамбара. Звукът беше успокоителен по свой странен начин, подобно на влизането на топъл въздух от климатична инсталация в много студена стая или виковете на викач, който съобщаваше, че всичко е наред. Джош знаеше, че трябва да поспи поне малко и тъкмо щеше да затвори очи, когато забеляза леко раздвижване вдясно. Присви очи и видя една малка хлебарка, която пъплеше върху разхвърляната слама. Сви юмрук с намерението да я размаже, но ръката му се спря във въздуха.

Всичко живо си има свой собствен начин на говорене и разбиране, беше му казала Суон. Всичко живо.

Джош не нанесе убийствения удар и се загледа в насекомото, което упорито вървеше напред, но постоянно се заклещваше в сламата и се освобождаваше, за да продължи със заслужаваща възхищение решителност.