Карън Монинг - Тайната на забранената книга

Бях забравила за Малусẻ.

Когато пропълзя зад мен, го усетих точно като Фае – очевидно радарът ми прихващаше всичко другосветско в определен периметър – и аз се завъртях и го намушках в корема.

Осъзнах грешката си мигновено, въпреки че нямах представа как да я поправя. Вампирът беше по-сериозна заплаха за мен от всяко Ънсийли, дори от сенките. Поне знаех как да прогоня тези малки паразити – светлина. Нямах никаква представа каква беше слабостта на този паразит, нито дори дали имаше такава. Баронс беше казал, че да се убие вампир е почти невъзможно.

За миг просто стоях там, оръжието ми беше забито в корема му и се надявах да направи нещо. Ако ударът ми изобщо имаше някакъв ефект върху него, аз въобще не успях да позная. Взрях се глупаво в тези диви жълти очи, светещи от това бяло, бяло лице. После умът ми се върна и се опитах да издърпам копието за още едно намушкване, този път в гърдите – може би Баронс грешеше, трябваше да опитам нещо – но острият като бръснач връх се беше забил във възел от хрущяли или в кост и не поддаде.

Той сключи ръка върху рамото ми. Беше студена и мъртва.

– Малка кучко! Къде ми е камъкът? – изсъска вампирът.

Тогава схванах защо не го беше казал преди, когато ме беше видял за първи път. Той мамеше лорд Господар и не можеше да рискува Момчетата-носорози да разберат.

– О, Боже! Той дори не знае, че си го имал , нали? – възкликнах. В момента, в който го казах, осъзнах грешката си. Малусẻ имаше много повече да губи, ако лорд Господар откриеше, че го предава, отколкото ако убиеше по невнимание Шийте зрящ а в разгара на битката. Просто бях подписала смъртната си присъда.

Дръпнах като обезумяла копието. Малусẻ оголи зъби, когато оръжието поддаде и аз се препънах в опита си да отстъпя. Това ме извади от равновесие. Замахнах отново, но закъснях с една милисекунда. Вампирът ме зашлеви през лицето с опакото на ръката си и аз полетях назад във въздуха със сгънати напред крака като парцалена кукла, точно както бях видяла да лети телохранителят му онази нощ в Готическата къща.

Забих се в купчина палети, която поддаде точно колкото и тухлена стена. Главата ми се фрасна и в мозъка ми избухна болка. Чух как някакви неща в мен изпукаха.

– Мак! – чух Баронс да вика.

Докато се свличах по покритата с найлон стена мислех колко странно звучеше да ме нарича Мак. Беше ме наричал единствено госпожице Лейн. Не можех да дишам. Гърдите ми бяха стегнати и се чудех дали ребрата ми се бяха счупили и бяха пробили дробовете. Копието се изплъзваше от пръстите ми. Арктическият вятър се беше върнал, смразявайки тялото и душата ми, и разбирах замъглено, че порталът отново беше отворен.

Клепачите ми бяха тежки като олово и аз мигнах бавно. Лицето ми беше мокро. Не бях сигурна, но мислех, че плача. Не вярвах, че умирам. Най-после знаех кой беше убил сестра ми. Бях го погледнала в лицето, но още не бях отмъстила за нея.

Баронс изплува пред очите ми.

– Ще те измъкна от тук. Дръж се! – каза ми той като на забавен каданс и после го нямаше.

Мигнах отново, тежко. Още не можех да дишам и зрението ми се губеше и се връщаше, особено в едното око. В един момент виждах само мъгла, после Баронс отново беше там. Той и Малусẻ бяха един срещу друг, обикаляйки в тесен кръг. Очите на вампира святкаха и кучешките му зъби бяха напълно удължени.

Опитът ми да се задържа в съзнание се проваляше, но исках да разбера какво точно беше направил Баронс току-що на Малусẻ, за да запрати абсурдно силния вампир с трясък върху купчина палети и да се срути върху един товарач. Исках да знам също как се бях озовала в ръцете му и как ставаше така, че ме носи с такава главозамайваща скорост.

Към болница, надявах се.

Връщах се в съзнание няколко пъти по време на полета ни.

Достатъчно за дълго първия път, за да осъзная, че не съм умряла, което намирах за удивително. Последния път, когато бях видяла Малусẻ да забива някого в стена, мъжът беше много по-едър от мен и беше умрял на мига, кървейки от множество отверстия.

Сигурно съм промърморила нещо за този ефект, защото гърдите на Баронс избуботиха под ухото ми.

– Копието му направи нещо, госпожице Лейн. Не съм сигурен какво или защо, но го забави.

Следващия път, когато се върнах в съзнание, той каза:

– Можеш ли да обвиеш ръка около врата ми и да се държиш?

Отговорът беше да, едната. Другата не мърдаше. Висеше отпуснато от рамото ми.

Той можеше да тича. Бяхме в каналите, можех да позная по плясъка на ботушите му и по миризмата. Надявах се, че не се залъгвах с оптимизъм, но не чувах звук от преследване. Бяхме ли ги изгубили? Всички тях?