Карън Монинг - Тайната на забранената книга

Изправих се и започнах да отстъпвам. Изглежда точно това искаше и вампирът. Издържах на твърде яркожълтия му поглед, докато той ме избутваше назад покрай палетата, върху изсечения с руни под пред долмена и в кръг от Ънсийли – Момчета-носорози и други разнородни чудовища

– Какво е това, Малусẻ?

Въпреки че беше зад мен и не можех да го видя, не бих могла да сбъркам гласа на лорд Господаря. Беше богат, многотонен и музикален, като на В’лане.

– Стори ми се, че чух нещо зад палетите – каза Малусẻ. – Тя е Нул, лорд Господарю. Още една.

Не можах да се сдържа. Трябваше да знам.

– Имаш предвид Алина, нали? Другата Нул. Беше Алина Лейн, нали? – обвиних.

Зловещите лимонени очи на вампира се свиха. Той размени дълъг поглед с облеченото в червено нещо зад мен.

– Какво знаеш за Алина Лейн? – каза лорд Господар с онзи мелодичен глас. Беше глас на нещо по-голямо от живота, на архангел, може би – онзи падналия.

– Тя беше моя сестра – изръмжах, завъртайки се. – И ще убия копелето, което я уби. Какво знаеш ти за нея?

Червената качулка се затресе от смях. Свих юмруци, за да ги спра да измъкнат копието и да намушкат фигурата в червена роба. Тихомълком, казах си. Внимателно! Съмнявах се, че ще имам повече от една възможност.

– Казах ти, че ще дойде, Малусẻ – каза лорд Господарят. – Ще я използваме да довърши започнатото от сестра й – той вдигна ръце, сякаш да загради групата и да се обърне към всички Ънсийли, събрани там. – Когато всичко си е на мястото, ще отворя портала и ще освободя целия Ънсийли затвор в този свят, както ви обещах. Задръжте я! Тя идва с нас.

– Това беше просто глупаво, госпожице Лейн – каза Баронс, клатейки глава, докато се спускаше на пода до мен, дългото му черно палто се развяваше зад него. – Трябваше ли да им казваш коя си? Те щяха да разберат достатъчно скоро.

Примигнах изумена.

Предполагам лорд Господар, Малусẻ и останалите бяха точно толкова смаяни от неочакваното появяване, колкото и аз, защото всички го зяпнахме, а после всички погледнахме нагоре. Аз просто исках да видя откъде, по дяволите, беше дошъл. Мисля, че те проверяваха дали има други там горе. Баронс трябва да е бил на гредите на тавана. Бяха на десет метра височина. Не видях удобно въже да виси никъде.

Когато погледнах отново надолу, властелинът на Ънсийли беше дръпнал червената качулка и гледаше Баронс сурово. Изглежда не му харесваше това, което виждаше. Ахнах зашеметена.

Взирах се с неверие и объркване в приятеля на Алина, в лорд Господар. Водачът на Ънсийли не беше дори Фае! Дори Баронс изглеждаше малко объркан.

Лорд Господар излая команда, после се обърна във вихрушка от червени одежди. Десетки Ънсийли ни заградиха мигновено.

Нещата станаха доста откачени и все още ми е трудно да ги подредя. Докато слугите му отрязваха всяка възможност за гонитба, никаквецът, използвал и убил сестра ми, който планираше да направи същото с мен, им нареди да ме вземат жива, или му мислете, и убийте другия!

После се оказах обградена от Ънсийли и вече не можех да видя Баронс. Някъде на разстояние чух припяване и руните в цимента под краката ми отново заблестяха.

Затворих ума си за всичко, освен за битката. Бих се. Бих се за сестра ми, която беше умряла сама в онази уличка. Бих се за жената, от която Сивият мъж се беше хранил, докато аз ядях пържени картофки и за онази, която беше унищожил преди два дни, докато аз гледах в безпомощен ужас. Бих се за хората, които Многоустото нещо беше убило. Бих се за дехидратираните човешки обвивки, носещи се по забравените улици между Колинс Стрийт и Ларкспър Лейн. Може дори да съм се била за няколко от гангстерите на О’Баниън. И се бих за двайсет и двегодишната жена, пристигнала в Дъблин прекалено уверена в себе си, която вече нямаше никаква представа откъде е дошла или къде отива и която току-що беше счупила третия си розов нокът.

Алабастровото копие изглежда блестеше със свещена светлина в ръката ми, докато прикляках и се извъртах, удрях и мушках. Усещах как се превръщам в нещо друго и чувството беше хубаво . В някакъв момент мернах стреснатото лице на Баронс и знаех, че ако гледаше мен така, бях наистина нещо, което си струваше да се види. Усещах се като нещо, което си струва да се види. Усещах се като добре направена, добре смазана машина с една единствена цел в живота: да убива Фае. Добри или лоши. Да премахне всички.

И го правех последователно. Приклякане, удар, мушване. Завъртане, удар, мушване. Те падаха бързо и тежко. Копието беше чиста отрова за тях и започвах да изпитвам странно опиянение да ги гледам как умират. Нямах представа колко дълго щях да издържа, ако всички бяха Фае, но те не бяха и аз се издъних.