Карън Монинг: Тайната на забранената книга

Един мускул подскочи на челюстта му.

– Кажи ми отново защо правя това, госпожице Лейн!

– Ох! – казах. – Защото ръката ми е счупена – размахах шинираната ръка, в случай че е забравил.

– Не мисля, че си опитала достатъчно упорито – каза той. – Мисля, че трябва да опиташ отново. Мисля, че ако извиеш шината ето така – той демонстрира, като междувременно покапа лак за нокти по плочките, – а после извиеш ръка ето така – той кимна. – Опитай! Мисля, че ще стане.

Изгледах го хладно.

– Ти ме влачиш навсякъде и ме караш да душа за ОС. Аз оплаквам ли се през цялото време? Не. Преглътни го, Баронс! Най-малкото, което можеш да направиш, е да лакираш ноктите ми, докато ръката ми е счупена. Не е като да те моля да лакираш и двете ръце. И изобщо не те моля да правиш пръстите на краката ми – въпреки че наистина бих могла да използвам малко помощ за педикюра си. Доброто поддържане на краката беше работа за две ръце.

Той ме изгледа кръвнишки при възможността да се наложи да лакира пръстите на краката ми с подходящия блестящ, златно-заскрежен лак „Ледената принцеса се изчервява“, което, между другото, винаги ми е изглеждало като оксиморон. Никоя от ледените принцеси, които познавах в гимназията и в колежа, не беше от изчервяващия се тип.

– Някои мъже – информирах го надуто, – биха молили за възможност да лакират ноктите на краката ми.

Баронс наведе глава над ръката ми, нанасяйки бледорозов лак на безименния ми пръст с взискателна загриженост. Изглеждаше голям, мускулест, мъжествен, и глупав, докато лакираше ноктите ми, като римски центурион, навлечен с къдрава готварска престилка. Прехапах вътрешната страна на бузата си, за да не се разсмея.

– Сигурен съм, че биха, госпожице Лейн – каза той сухо.

Все още ме наричаше госпожица Лейн.

След всичко, което преживяхме. Сякаш не беше намерил картата ми с розовата точка, която бях пробила в нея, не ме беше последвал в Мрачната зона, не ме беше спасил, не ме беше шинирал, не ми беше сложил лед, не беше ме бинтовал и дори сякаш не беше ме целунал.

Свих очи, изучавайки тъмната му наведена глава. Знаех как ме е намерил. Фиона ми каза, че му се е обадила още щом ме е видяла да влизам в изоставения квартал. От изпълненото й с вина състрадание към раните ми обаче останах с впечатление, че не му се беше обадила веднага , ако ме разбирате.

Но това беше всичко, което знаех. Бях прекарала повечето време от трите дни, откакто бях отишла на ЛаРу 1247, в дълбок медикаментозен сън, от който изплувах само колкото Баронс да ме нахрани с нещо, преди да ми заповяда да спя отново.

Гърбът и хълбоците ми бяха натъртени, различни части от мен бяха бинтовани и обездвижени, ребрата ми бяха увити и ме болеше дори да дишам, но хубавото беше, че окото ми отново беше почти напълно отворено. Още не бях събрала достатъчно смелост да се погледна в огледало, нито бях взимала душ от четири дни, но имах други неща на главата си точно сега, като някои от въпросите, които прогаряха дупки в корема ми цял ден.

– Добре, Баронс, време е.

– Няма да ти помогна да си бръснеш краката – каза той мигновено.

– О, моля те! Сякаш щях да ти позволя. Имам предвид за въпроси.

– О!

– Какво си ти? – хвърлих въпроса върху него като кофа ледена вода.

– Не схващам – каза той с едно от онези елегантни галски свивания на раменете.

– Ти скочи от десет метра в онзи склад. Трябваше да си счупил нещо. Трябваше да си счупил две неща – като например краката. Какво си ти?

Последва още едно свиване на рамене.

– Мъж с въже?

– Ха-ха! Не видях въже.

– Не мога да ти помогна – погледът му беше сух, отегчен и достатъчен, за да ме накара да се съмнявам в това, което бях видяла. Все пак, по това време бях доста замаяна. Не можех със сигурност да гарантирам, че не е имало някой от онези усъвършенствани кабели, които крадците винаги използват във филмите. Опитах нова тактика.

– Ти хвърли Малусẻ така, че той прелетя през помещението. Заби се в палетите, после в товарача.

– Аз съм силен, госпожице Лейн. Искаш ли да пипнеш мускулите ми? – той показа зъби, но това не беше истинска усмивка и двамата го знаехме. Преди две седмици щеше да ме сплаши.

– Не ми пука колко си силен. Малусẻ е суперсилен. Той е вампир.

– Може би. Може би не. Последователите му мислят, че е мъртъв.

– О, щастлив ден! – казах пламенно. – Един по-малко!

Оставаха само около хиляда, по мои изчисления, но се боях, че може да съм много далеч от истината, че може сериозно да съм подценила врага.