Карън Монинг - Тайната на забранената книга

Надзърнах през ъгъла иззад купчината палети и се дръпнах назад рязко.

Отпуснах се на пода на крака, които отново трепереха, с ръка на бясно биещото ми сърце и се молех жарко да не бях ставала от леглото тази сутрин.

След няколко дълбоки, внимателни вдишвания се облегнах напред и погледнах отново. Мисля, че се надявах просто да съм си го въобразила.

Не бях.

Бях виждала снимки в пътеводители и на картички, но очаквах да намеря такъв тип неща насред пасището на някой фермер, а не в задната част на индустриален склад, в сърцето на промишлен район насред града. Бях също така добила впечатлението, че са по-скромни по размер. Този беше огромен. Опитах се да си представя как е бил докаран тук, но после си спомних, че нямам работа с човешки начини на придвижване. С Фае всичко беше възможно.

Изправен зад около стотина Момчета-носорози и други подбрани Ънсийли, които не хвърляха сянка на тази тягостна, странна светлина, която се пръскаше от него, стоеше долмен 33. Два внушителни камъка се издигаха на около осем метра един от друг, а една дълга каменна плоча лежеше върху тях и превръщаше древните мегалити в портал.

Навсякъде около него върху циментовия под бяха изсечени символи и руни. Някои блестяха в кървавочервено, други пулсираха в онова зловещо синьо-черно като камъка, който откраднахме от Малусẻ. Фигура в червена роба стоеше с лице към долмена, дълбока гугла скриваше лицето й.

През камъните духаше арктически вятър, толкова студен, че от него дробовете ме заболяха, но той замразяваше не само плътта ми. Тъмният вятър захапа душата ми с остри ледени зъби и внезапно осъзнах, че ако трябва да му се съпротивлявам още дълго, просто щях да започна да забравям всяка надежда и всяка мечта, които някога са топлели сърцето ми.

Но не вледеняващият душата вятър, нито Момчетата-носорози, нито дори облечената в червено фигура, към която пазачите на Фае се обръщаха с „лорд Господарю“, ме накараха да се свивам в сенките.

Беше фактът, че огромният каменен портал беше отворен. И през него се изливаше орда от Ънсийли.

Няма да ви отегчавам с подробности за чудовищата, които минаха през портала в онзи ден. С Баронс щяхме да ги обсъждаме по-късно и щяхме да се опитаме да определим кастите им, а пък и ще се запознаете с повечето от тях достатъчно скоро.

Достатъчно е да кажа, че имаше стотици – високи и ниски, с крила и с копита, дебели и мършави, всички много ужасни и щом пристъпеха през портала, се групираха по около десет с всяко Момче-носорог. От частиците, които събрах, пазачите на Ънсийли имаха за задача да приспособят новите си повереници към света. Моят свят.

Свих се зад купчината палети и гледах, твърде ужасена, за да помръдна. Най-накрая и последното излезе. С още припяване и рязко почукване на скиптър в златно и черно по блестящите символи, облеченият в червена роба лорд Господар затвори портала. Символите почерняха и злобният вятър спря. Светлината в склада стана по-ярка, някак по-светла и всички Ънсийли започнаха отново да хвърлят сенки. Усещанията се върнаха в замръзналите ми лице и пръсти, а мечтите – в сърцето ми.

– Получихте инструкциите си – каза лорд Господар и аз се зачудих как такова зло може да има толкова красив глас.

Коленичейки като пред бог, Момчетата-носорози започнаха да подкарват новопристигналите си братя към алеята. Група от около трийсет разнородни чудовища остана назад с лорд Господаря.

Залепих се към купчината палети, докато всички новопристигнали преминаваха на около четири метра от мен, придружени от техните „треньори“. Това бяха може би най-мъчителните няколко минути от живота ми. Видях лично и отблизо неща, до чието създаване никога не са били дори и най-страшните филми на ужасите.

След като и последното премина, плъзна се, изпляска или пропълзя по дългата алея и излезе от сградата, се отпуснах на палетите, затворих очи и ги задържах затворени.

Значи това се беше опитала да ми каже Алина. Че зад ЛаРу 1247 има порта към ада и че лорд Господар водеше своите мрачни слуги през него от техния някога невъзможен за бягство затвор и ги пускаше на свобода в света ни.

Добре, вече знаех.

Но какво се очакваше да направя? Алина ме беше надценила сериозно, ако беше мислила, че мога или бих искала да направя нещо, за да реша този проблем. Това не беше мой проблем. Мой проблем беше да намеря копелето, което я беше предало и да го изправя пред каквото можех правосъдие. Ако беше човек, щях да го оставя на съда. Ако беше Ънсийли, маскирано като човек, щеше да умре на върха на копието ми. Само това ме интересуваше.