Карън Монинг - Тайната на забранената книга

„Трябва да намерим Шинсар Дъб – беше казала Алина. Всичко зависи от това.“

Какво зависеше от това? Имах усилващо се усещане, че отговорът на този въпрос е едно от онези неща, от които зависи Съдбата на света. Аз не се занимавах с това. То не влизаше в описанието на работата ми. Аз наливах напитки, смесвах ги, бършех барплотове и миех чаши. А след работа помитах.

Дали Алина искаше да намеря Мрачната книга, защото някъде между опасните й, кодирани страници имаше начин да се победи лорд Господар и да се унищожи неговия Ънсийли портал? Защо трябваше да ми пука? Това се случваше в Дъблин, не в Джорджия. Беше проблем на ирландците. Те можеха да се справят със собствените си проблеми. Освен това, дори да успеех да изпълня невъзможното и да намеря глупавата Мрачна книга, как се предполагаше да я преведа? Баронс имаше два от необходимите камъни, но нямах представа за кой отбор играеше той. Нито имах някаква идея къде са другите два камъка или как да ги използвам, ако приемем, че някога изобщо успея да сложа ръка върху тях.

Какво очакваше от мен Алина? Да рискувам да остана в Дъблин за неопределено време, да търся всички тези вуду глупости и да живея в постоянен страх ли? Да посветя моя живот на тази кауза? Да искам да умра за нея?

За обикновена барманка това беше ужасно трудно изпълнима задача. Щях да изсумтя, но си дадох сметка, че съм била неудобно близо до това да се напикая в гащите от страх през последния половин час.

Тя беше умряла за това.

Стиснах зъби и задържах очите си затворени.

Никога не съм се мерила с Алина и никога не бих могла. Нямах желание да отварям очи. Имаше опасност да видя нещо друго, за което тя е смятала, че трябва да съм отговорна, помислих възмутено. Щях да се махна от там. Щях да оставя колкото може по-голямо разстояние между мен, портала на затвора, облечения в червено лорд Господар и цялата Мрачна зона.

Въздъхнах.

Наистина щях. Само след като надникнех леко зад ъгъла, за да видя дали има още нещо, което трябва да знам. Не че планирах да направя нещо с информацията. Просто мислех, че след като вече съм там, е добре да събера колкото мога повече. Щях да я предам на онази досадна стара жена или на В’лане и един от тях би могъл да направи нещо. Ако В’лане беше наистина от добрите, тогава той и неговата кралица трябваше да предприемат незабавни, решителни действия, за да се запуши тази нежелана дупка между световете ни. Не беше ли споменал Баронс нещо за Спогодба? Нямаше ли някакъв вид споразумение, което това нахлуване нарушаваше?

Отворих очи.

И се провалих мизерно в опита си едновременно да изскоча от кожата си и да потъна в пода.

С Баронс се бяхме чудили къде е Малусẻ. Вече знаех.

На по-малко от четири метра от мен, с оголени кучешки зъби, обграден от шест Момчета-носорози с малки очички.

Опитът да изчезна не подейства, затова изригнах, съсках и ритах, и удрях ръцете си във всичко, в което успеех. Е, полагах ръце.

За разлика от онази вечер, когато се опитах да убия Сивия мъж, нямах време да мисля за това, което правя, просто действах по инстинкт.

Оказа се, че инстинктите ми са удивителни . Оставих копието затъкнато в колана ми, за да мога да използвам и двете си ръце. В мен имаше нещо, което действаше като ракетна насочваща система на бомбардировач, което откриваше и следеше всяко Фае, което пристъпеше на около метър от мен.

Щом Малусẻ се отпусна назад и остави шестте Момчета-носорози да ме приближат, аз забих длани в противоположни посоки, удряйки двама от тях право в буреподобните им гърди. Завъртях се, забих отново, улучвайки още двама в ребрата, после се отпуснах на пода и забих трети път.

Застанала на колене отметнах косата си от очите и прецених ситуацията. Бях вцепенила и шестимата за две секунди.

Но колко дълго щяха да останат вцепенени? Това беше критичният въпрос.

Малусẻ изглеждаше стреснат – предполагам, никога не беше виждал Нул в действие преди, – после се плъзна към мен по своя гъвкав начин. Посегнах в якето за копието, после си спомних какво беше или по-скоро не беше казал Баронс за това как се убива вампир. Малусẻ не беше Фае, затова нито можех да го вцепеня, нито да го намушкам и да очаквам острието да свърши работа. Според Баронс, дори един кол в сърцето не би свършил работа, затова не виждах как моето копие би направило нещо. Дръпнах ръка от якето. Не исках да показвам моето „асо в ръкава“, докато не се наложеше. Може би, просто може би, щях да се окажа близо до лорд Господар. И може би можех да използвам копието, за да убия него. А после може би, щях да вцепеня всички Ънсийли и да надбягам вампир. Звучеше ми като план. Единственият, който можех да измисля.