Карън Монинг - Тайната на забранената книга

Заради мъглата се загубих.

Щях да съм си добре, ако беше слънчев ден. Но мъглата беше начин дори най-познатият пейзаж да се преобрази в нещо чуждо и злокобно, а мястото вече беше толкова чуждо за мен, че бързо доби и злокобни характеристики.

В един момент мислех, че съм се отправила право към „Кларин“, порейки напред пряка след пряка, без наистина да обръщам много внимание къде се намирам, в следващия бях в стопяваща се тълпа на улица, която не бях виждала преди, и внезапно се оказа, че на зловещо тихата и изпълнена с мъгла уличка сме останали само трима. Нямах представа колко далеч бях отишла. Умът ми беше зает с други неща. Може би бях изминала километри.

Хрумна ми наистина умна идея. Или поне така мислех. Щях да последвам един от другите пешеходци и със сигурност щях да се озова обратно в основната част на града.

Закопчах якето си, за да се предпазя от ситния дъжд и избрах по-близкия от двамата – жена на около петдесет с бежов дъждобран и син шал. Трябваше да вървя близо, защото мъглата беше много гъста.

След две преки тя стискаше чантата си здраво под мишница и ме стрелкаше с нервни погледи през рамо. Отне ми няколко минути, за да разбера от какво се плашеше – от мен . Накрая си спомних какво бях чела в пътеводителя за престъпленията в центъра на града. Невинно изглеждащи младежи от двата пола бяха отговорни за повечето.

Опитах се да я успокоя.

– Изгубих се – извиках. – Просто се опитвам да се върна в хотела си. Моля ви, ще ми помогнете ли?

– Спри да ме преследваш! Стой настрана! – извика тя, забързвайки крачка с развени поли на дъждобрана.

– Добре – спрях, където бях. Последното нещо, което исках, беше да я прогоня. Другият пешеходец беше изчезнал и имах нужда от нея. Мъглата се сгъстяваше с всяка минута и нямах представа къде се намирам. – Вижте, съжалявам, че ви уплаших! Можете ли да ме насочите към квартала Темпъл Бар? Моля ви! Аз съм американска туристка и се загубих.

Без да се обръща или да забавя крачка дори малко, тя размаха ръка в обща посока някъде наляво, после изчезна зад ъгъла, оставяйки ме сама в мъглата.

Въздъхнах. Значи ляво.

Отидох до ъгъла, завих и закрачих с умерено темпо. Оглеждайки внимателно околността, докато вървях, забързах малко. Изглеждаше, че се отправям към разрушена индустриална част на града. Магазините с апартаменти над тях отстъпиха място на порутени, подобни на складове сгради от двете страни на улицата с разбити прозорци и увиснали врати. Тротоарът се стесни и вече беше широк само няколко стъпки, а боклуците се увеличаваха все повече с всяка крачка. Започна силно да ми се гади, предполагам от смрадта на канали. Трябва да е имало стара хартиена фабрика наблизо. Плътни остатъци от шуплив пожълтял пергамент с различни размери се търкаляха по празните улици. Тесни кални пасажи, маркирани при входовете с лющещи се боядисани стрелки, водеха към рампи, които изглеждаха така, сякаш последната доставка е била преди двайсет години.

Тук рухнал комин се протягаше и се топеше в мъглата. Там изоставена кола стоеше с открехната шофьорска врата, а до нея бяха изоставени чифт обувки и купчина дрехи, сякаш шофьорът просто беше слязъл, беше се съблякъл и беше изоставил всичко. Беше зловещо тихо. Единствените звуци бяха от заглушените ми стъпки и от бавния барабанен ритъм на улуците, които се отводняваха в канализацията. Колкото по-навътре навлизах в рушащия се квартал, толкова повече исках да избягам или поне да се впусна в здрав спринт, но се тревожех, че ако имаше неприятни обитатели от човешки вид в района, бързото тупкане на петите ми в паважа можеше да привлече вниманието им. Боях се, че тази част на града е толкова изоставена, защото бизнесът се е изнесъл, когато бандите са се нанесли. Кой знае какво дебне зад тези изпочупени прозорци? Кой знае какво се е свило отвъд тази полуотворена врата?

Следващите десет минути бяха едни от най-мъчителните в живота ми. Бях сама в лоша част на чужд град без никаква представа дали вървя в правилна посока, или съм се отправила към нещо още по-лошо. Два пъти ми се стори, че чух нещо да прошумолява в близките алеи, докато преминавах. Два пъти потисках паниката и отказвах да бягам. Беше невъзможно да не мисля за Алина, за подобното място, на което беше намерено тялото й. Не можех да се отърся от усещането, че имаше нещо нередно тук и това беше нещо далеч по-сбъркано от простото изоставяне и от разрухата. Тази част на града се усещаше не просто празна. Усащаше се... ами... изоставена... сякаш преди десет преки трябваше да съм подминала табела, на която да пише „Надежда всяка тука оставете“.