Карън Монинг - Тайната на забранената книга

Заведението беше изпълнено с еклектична смес от клиенти – от млади студенти до пенсионирани туристи, облечени в спортен гръндж стил или по последна мода. Като барман винаги се интересувам какви са другите клубове, какво предлагат, какви хора привличат и какви сапунени опери се разиграват в тях, защото това неизменно се случва. Винаги има няколко красавеца, винаги се стига до сбивания, винаги се разиграват няколко любовни истории и винаги се появяват поне по няколко откачалки във всеки един бар, във всяка една нощ.

Тази нощ нямаше да е изключение.

Вече бях платила поръчката си и тъкмо привършвах бирата, когато той влезе. Забелязах го, защото беше невъзможно да не го забележа. Не го забелязах преди да мине покрай мен и всъщност видях само гърба му. Беше гръб на атлет от световна класа. Висок и силен. Мощните му мускули играеха под черни кожени панталони, черни ботуши и, да, познахте, истински цар на драмата – под черна тениска. Прекарала съм достатъчно време зад бар, за да си оформя мнение за това какви дрехи носят хората и какво говорят те за тях. Мъже, които носят черно от глава до пети, попадат в две категории – искат да бъдат беда или са беда. Гледам да стоя настрани от тях. Жените, които носят само черно, са друга история, но това не е важно.

Така че, забелязах първо гърба и докато го оглеждах с око на познавач (беда или не, беше сериозно лакомство за очите), той отиде право на бара, облегна се на него и задигна бутилка уиски от най-горния рафт.

Изглежда никой не забеляза.

Вцепених се в мигновено възмущение – можех да се обзаложа, че парите за шестдесет и пет доларовата бутилка скоч единичен малц ще излезнат от джоба на бармана, когато сметката не излезе при затваряне.

Започнах да се плъзгам от стола си. Да, щях да го направя – дори чужденка в чужда държава, – щях да го издам. Ние, барманите, трябва да се поддържаме.

Мъжът се обърна.

Замръзнах, единият ми крак беше върху наполовина смъкнатата долна степенка. Мисля, че дори спрях да дишам. Да кажа, че той беше от материал, подходящ за кинозвезди, значи да не го опиша изобщо. Да го нарека ужасно красив, също. Да кажа, че архангелите сигурно са били удостоени от Бог с такива лица не би могло дори да започне да го описва. С дълга златна коса, с очи толкова светли, че изглеждаха сребристи и със златиста кожа – мъжът беше ослепително красив. Всеки косъм по тялото ми настръхна, навсякъде в унисон. И ми хрумна най-странната мисъл: „Той не е човек“.

Разтърсих глава срещу лудостта си и се върнах на стола. Все още възнамерявах да кажа на бармана, но не преди мъжът да се премести от бара. Внезапно не бързах да се приближа до него.

Но той не се премести. Вместо това се облегна назад, счупи печата, отвъртя капачката и отпи дълга глътка от бутилката.

Докато го гледах, се случи нещо напълно необяснимо. Фините косъмчета по тялото ми започнаха да вибрират, храната се превърна в буца олово в стомаха ми и внезапно получих нещо като събуждащо видение. Барът си беше още там, както и мъжът, но в тази версия на реалността той вече изобщо не беше красив. Не беше нищо повече от внимателно замаскирана отврат и точно под повърхността на цялото това съвършенство, от кожата му се надигаше едва прикритата смрад на загниване. И знаех, че ако се приближа достатъчно, гнусната смрад може да ме задуши до смърт. Но това не беше всичко. Чувствах се сякаш – само ако можех да отворя очите си още малко – щях да видя дори повече. Щях да вида точно какъв беше, само ако можех да погледна някак по- надълбоко .

Не знам колко дълго съм седяла там, зяпайки. По-късно щях да разбера, че е било почти достатъчно, за да бъда убита, но по онова време не знаех нищо за това.

Бях спасена от самата себе си, от това историята ми да свърши точно тук и сега на тази страница, от рязък удар по темето.

– Ох! – подскочих от стола, обърнах се и се взрях в нападателя си.

Тя се взря в мен – дребна стара жена, на около осемдесет. Гъстата й сребристобяла коса беше събрана назад в дълга плитка и разкриваше лице с фини кости. Носеше черно от глава до пети и аз бързо се вбесих, тъй като разбрах, че може би трябва да преработя теорията си за женската мода. Преди да успея да кажа: „Хей, какво мислиш, че правиш?“, тя се пресегна и ме тупна отново, кокалчетата й чукнаха остро по челото ми.

– Ох! Престани!

– Как смееш да го зяпаш така? – изсъска жената. Свирепи сини очи бляскаха разгневени към мен от гнезда от фини бръчки. – Искаш да застрашиш всички ни ли, проклета глупачка?