Карън Монинг - Тайната на забранената книга

Преместих се нетърпеливо от крак на крак. Нуждата да действам прогаряше дупка в стомаха ми, но исках да направя това, което беше най-добро за Алина, а не това, което беше най-бързо.

– Добре. Да уговорим среща за четвъртък тогава! Има ли свободен час за сутринта?

Тя ме записа първа за деня.

След това отидох в апартамента на Алина.

Наемът й беше платен до края на месеца – без връщане, – но нямах представа колко време може да ми отнеме да подредя нещата й и да опаковам всичко за пращане обратно в Джорджия, затова реших, че е най-добре да започна веднага. Нямах намерение да оставя и едно парцалче от сестра ми на шест хиляди и петстотин километра от дома.

Имаше полицейска лента пред вратата, но тя вече беше срязана. Отворих си с ключа, който инспектор О’Дъфи ни беше изпратил по пощата в малък пакет с личните й вещи, намерени с тялото. Апартаментът й миришеше точно както и стаята й у дома – на свещи „праскови и сметана“ и на парфюма на Есте Лаудър „Бютифъл“.

Вътре беше тъмно, щорите бяха дръпнати. Пъбът отдолу още не беше отворил, затова беше тихо като в гроб. Заопипвах за ключа на лампата. Бяха ни казали, че апартаментът й е преобърнат изцяло, но не бях подготвена за това. Навсякъде имаше прах за отпечатъци. Всичко чупливо беше счупено – лампи, дрънкулки, чинии, дори огледалата на полицата над газовата камина. Диванът беше нарязан, възглавниците разкъсани, книгите изкормени, етажерките смазани и дори пердетата бяха на ивици. Под краката ми изхрущяха дискове, когато пристъпих в дневната.

Дали това е било направено преди или след смъртта й? Полицията нямаше предположения за времето. Не знаех дали това, което виждам, е вторичен продукт от безсмислена ярост, или убиецът е търсил нещо. Може би нещото, което Алина беше казала, че ние трябва да намерим. Може би беше решил, че тя вече го е намерила, каквото и да беше.

Тялото на Алина се беше появило на километри в пълна с боклуци уличка на противоположната страна на река Лифи. Знаех точно къде. Бях виждала снимки от местопрестъплението. Знаех, че преди да напусна Ирландия, ще се озова на тази уличка, за последно сбогуване със сестра ми, но не бързах да го направя. И това, което видях до този момент, беше достатъчно лошо. Всъщност успях да издържа точно пет минути в апартамента. Заключих и забързах надолу по стълбите, изскачайки от тясното стълбище без прозорци в мъгливата уличка зад бара. Бях благодарна, че имам още три седмици и половина да се справя със ситуацията, преди наемът й да изтече. Следващия път щях да дойда подготвена за това, което щях да намеря. Следващия път, щях да дойда въоръжена с кашони, с чували за боклук и с метла.

Следващия път, си казах, докато прокарвах ръкав по бузата си, нямаше да плача.

Прекарах остатъка от сутринта и голяма част от дъждовния следобед свряна в едно интернет кафене, опитвайки се да проследя нещото, което Алина беше казала, че трябва да намерим – ши-саду . Опитах с всяка търсачка. Попитах Джийвъс. Опитах с търсене на текст в местните вестници, надявайки се на попадение. Проблемът беше, че не знаех как се пише, не знаех дали е лице, място или нещо и независимо колко пъти прослушвах съобщението, все още не бях сигурна, че разбирам какво казваше тя.

Просто хей така реших да потърся странната дума, която старицата беше казала предишната вечер – ту-а-дей. Нямах късмет и с това.

След няколко часа обезсърчаващо търсене – бях пратила и няколко имейла, включително един емоционален до родителите ми – поръчах още едно кафе и попитах две симпатични ирландски момчета зад гишето, които изглеждаха приблизително на моята възраст, дали имаха някаква представа какво е ши-саду. Нямаха.

– Ами ту-а-дей? – попитах, като очаквах същия отговор.

– Туа-дей? – повтори тъмнокосият с леко по-различна интонация, от тази, която бях използвала.

Кимнах.

– Една стара жена ми го каза в пъба снощи. Някаква представа какво значи?

– Да – той се засмя. – Това е всичко, което вие, проклетите американци, идвате тук и се надявате да намерите. Това и гърнето със злато, нали така, Шеймъс? – той се захили, обръщайки се към русия си приятел, който се закиска.

– Какво е то? – казах предпазливо.

Пърхайки с ръце като с малки крила, той намигна:

– Ами това са малките феи, драга.

Малките феи. Да. А-ха. С думата турист, щампирана на челото ми, си взех димящата чаша, платих кафето и придружих пламтящите си бузи обратно до масата.

Откачена стара жена, мислех ядосано, докато изключвах компютъра. Ако отново я видя, щеше да си получи едно хокане.