Карън Монинг - Тайната на забранената книга

Гаденето ми се засилваше и кожата ми започваше да настръхва. Бързах напред пряка след пряка в обща посока наляво, доколкото улицата позволяваше. Още не беше време за вечеря, но дъждът и мъглата бяха довели мрака и няколкото улични лампи, които не бяха счупени преди години, започнаха да трепкат и да светят. Нощта падаше и скоро щеше да е тъмно като в катран в тези отдавна засенчени пространства между слабите и редки локви светлина.

Ускорих крачките си до спринт. На ръба на истерията от мисълта, че съм се загубила в тази ужасна част на града през нощта, аз едва не се разхлипах от облекчение, когато забелязах ярко осветена сграда на няколко преки напред, която сияеше като оазис от светлина. Хвърлих се в бяг, на който досега бях устоявала. Докато приближавах, забелязах, че всички прозорци са здрави, а високата тухлена сграда е безукорно възстановена и че първият етаж е окичен със скъпа, подновена фасада от тъмна череша и месинг. Големи колони обрамчваха вход с красива врата от черешово дърво, със странични прозорци от цветно стъкло и с подхождаща напречна греда. Отстрани на високите прозорци имаше подходящи колони с по-малък размер и покрити със сложни решетки от ковано желязо. На улицата отпред бяха паркирани нов модел седан и скъп мотоциклет.

Отвъд сградата можех да видя магазини с апартаменти на втория етаж. По улиците имаше хора – перфектни нормално изглеждащи купувачи, посетители на ресторанти и пъбове.

Просто изведнъж отново бях в прилична част на града! „Слава Богу!“ – помислих. По-късно нямаше да съм толкова сигурна кой точно ме спаси от опасността в онзи ден или дали изобщо бях спасена. У дома в Джорджия имаме приказка: „От тигана право в огъня“. Подметките на обувките ми сигурно пушеха.

„Книги и дреболии Баронс“ обявяваше весело боядисан фирмен герб, който висеше перпендикулярно на сградата, провесен над тротоара на красиво изработена месингова конзола, забита в тухлите над вратата. Светлинна табела, прикрепена към старомодните зеленикави прозорци казваше, че е отворено. Нямаше начин да прилича повече на идеалното място да повикам такси, дори ако над вратата имаше надпис: „Добре дошли, загубени туристи! Повикайте вашето такси тук!“

Бях приключила за този ден. Без повече питане за посока, без повече вървене. Бях мокра и ми беше студено. Исках гореща супа и още по-горещ душ. И го исках повече, отколкото исках да стискам скъпоценните пенита.

Звънците издрънчаха, когато бутнах и отворих вратата.

Пристъпих вътре и спрях, мигайки от удивление. От външния вид очаквах очарователен малък магазин за книги и дреболии с вътрешни размери на университетски „Старбъкс“. Това, на което налетях, беше подобно на пещера помещение, пълно с рафтове с книги, пред които библиотеката, която Звярът на Дисни даде на красавицата в деня на сватбата им, изглеждаше недозаредена.

Между другото, обичам книгите повече от филмите. Филмите ти казват какво да мислиш. Една добра книга те оставя да избереш няколко мисли сам. Филмите ти показват розова къща. Една добра книга ти казва, че има розова къща, и те оставя да нарисуваш завършващите детайли, а може би дори да избереш стила на покрива и да паркираш собствената си кола отпред. Въображението ми винаги превишаваше всичко, което един филм можеше да ми даде. Например проклетите филми за Хари Потър. Те не представяха дори отчасти онази самодива Фльор Делакор!

И все пак никога не съм си представяла такава библиотека. Стаята беше може би трийсет метра дълга и дванайсет метра широка. Предната част се издигаше чак до покрива. Беше висока четири етажа или повече. Не можех да различа подробности, но на куполовидния таван беше нарисуван оживен стенопис. Рафтове за книги бяха подредени на всяко ниво от пода до корнизите. Пътеки на платформи зад елегантни перила позволяваха достъпа до второто, третото и четвъртото ниво. Дървени стълби се плъзгаха на смазани колела от една секция към друга.

Първият етаж имаше свободно стоящи рафтове, подредени в широки пътеки отляво, две уютни места за сядане и гише на касиер отдясно. Не можех да видя какво се простира отвъд истинския балкон на горните етажи, но предположих, че още книги и може би някои от онези дреболии, за които се споменаваше на табелата.

Не се виждаше жива душа.

– Ехо? – извиках аз, докато се въртях в кръг и изпивах гледката с очи. Книжарница като тази беше страхотна находка, невероятен край на иначе ужасен ден. Докато си чаках таксито, щях да прелистя няколко нови четива. – Ехо, има ли някой тук?