Карън Монинг - Тайната на забранената книга

– Ще дойда при вас след миг, скъпа – долетя женски глас от задната част на магазина.

Чух тихо шептене на гласове – женски и мъжки, после тракане на токчета по дървен под.

Едрогърдата, елегантна жена, която се появи, някога е била зашеметяваща красавица като филмовите звезди от миналото. В момента беше някъде в началото на петдесетте. Лъскавата й тъмна коса беше събрана отзад на кок и разкриваше бледо лице с класически черти. Времето и гравитацията бяха белязали еластичната някога кожа с линиите на фин пергамент и бяха нагънали веждите й, но тази жена винаги щеше да бъде красива, чак до деня, в който умре. Носеше дълга сива права пола и тънка ленена блуза, която подчертаваше пищната й фигура и разкриваше намек за дантелен сутиен отдолу. Светли перли блестяха меко от врата, китката и ушите й.

– Аз съм Фиона. Мога ли да ви помогна с нещо, скъпа?

– Надявах се да използвам телефона ви, за да си повикам такси. И ще купя нещо, разбира се – добавих набързо. Много от местните плакати на магазини съветваха, че телефоните и тоалетните са само за плащащите клиенти.

Тя се усмихна.

– Няма нужда от това, скъпа, освен ако не желаете. Разбира се, може да използвате телефона.

След като прелистих телефонния указател и набрах номера на службата за таксита, реших да се възползвам добре от двайсетте минути чакане, като избрах два трилъра, модно списание и последната книга на Джанет Еванович1. Докато Фиона таксуваше покупките ми, реших да стрелям в тъмното, като мислех, че всеки, който работи с толкова много книги, трябва да знае по малко от много неща.

– Опитвам се да открия какво означава една дума, но не съм сигурна на какъв език е и дали изобщо я произнасям правилно – й казах.

Тя маркира последната книга и ми каза общата сума.

– Коя е тази дума, скъпа?

Погледнах надолу, докато тършувах в чантата за кредитната карта. Книгите не бяха в бюджета ми и щеше да се наложи да отложа, докато се върна у дома.

– Ши-саду . Поне така мисля, че е – намерих портфейла си, извадих картата „Виза“ и отново погледнах към жената. Беше застинала и изглеждаше бяла като привидение.

– Никога не съм чувала за нея. Защо я търсите? – каза тя стегнато.

Примигнах.

– Кой каза, че я търся? – не бях казала, че я търся. Просто попитах какво значи думата.

– Защо иначе да питате?

– Просто исках да знам какво означава – казах.

– Къде чухте за това?

– Какво ви интересува? – знаех, че съм започнала да звуча отбранително, но наистина, какво й ставаше? Думата очевидно значеше нещо за нея. Защо не искаше да ми каже? – Вижте, това наистина е важно.

– Колко важно? – попита тя.

Какво искаше? Пари? Това можеше да е проблем.

– Много.

Тя погледна отвъд мен, през рамото ми и изрече една едничка дума като благословия:

– Джерико2.

– Джерико? – повторих като ехо, без да разбирам. – Имате предвид древния град?

– Джерико Баронс – каза богат, изтънчен мъжки глас зад мен. – А вие сте? – не ирландски акцент. Но нямах никаква идея какъв беше акцентът.

Обърнах се с името ми, кацнало на върха на езика, но думите не успяха да излязат. Нищо чудно, че Фиона произнесе името му така. Разтърсих се вътрешно набързо и подадох ръка.

– Маккайла, но повечето хора ме наричат Мак.

– Имате ли фамилия, Маккайла? – той притисна кокалчетата ми за кратко към устните си и пусна ръката ми. Кожата ми пламтеше там, където я бяха докоснали устните му.

От въображението ми ли беше, или погледът му беше хищнически? Боях се, че ставам малко параноична. Беше дълъг, странен ден след още по-странна нощ. В ума ми започваха да се оформят заглавия от Ашфорд Джърнъл: Втора сестра Лейн се среща с престъпление в Дъблинска книжарница .

– Само Мак е достатъчно – изплъзнах се аз.

– И какво знаете за ши-саду , само Мак?

– Нищо. Точно затова питам. Какво е?

– Нямам представа – каза той. – Къде чухте за нея?

– Не си спомням. Какво ви интересува?

Той кръстоса ръце.

Аз кръстосах моите. Защо тези хора ме лъжеха? Какво, за Бога, беше това нещо, за което питах?

Той ме изучаваше с хищническия си поглед, оценяваше ме от глава до пети. Аз също го изучавах. Той не просто заемаше пространство, той го насищаше. Преди стаята беше пълна с книги, сега беше пълна с него. Беше висок около метър и деветдесет – метър и деветдесет и два, имаше тъмна коса, златиста кожа и тъмни очи. Чертите му бяха силни и изсечени. Не можех да налучкам националността му нито пък акцента – нещо европейско, идващо от Средиземноморието или пък може би като наследство от тъмна циганска кръв. Носеше елегантен тъмносив италиански костюм, яркобяла риза и вратовръзка в ненатрапчив десен. Не беше красив. Това е твърде спокойна дума. Беше наситено мъжествен. Беше сексапилен. Привличаше. В него се усещаше непреодолима чувственост, в тъмните му очи, в плътните му устни, в начина, по който стоеше. Беше от типа мъже, с който не бих флиртувала и след милион години.