Карън Монинг - Разкритието на древния ръкопис

– Ти си се възползвал от Даррок.

– Насърчих там, където насърчаването беше полезно.

– Искаш да бъдеш крал – казах.

Пъстрите очи на Крус пробляснаха.

– Защо не? Някой трябва да поеме контрола. Той обърна гръб на децата си. Ние бяхме случайно сътворение, което той искаше да задържи и да скрие. Той се страхува от силата? Аз не. Той отказва да води нашия народ? Аз ще ги защитавам, както той никога не го е правил.

– И когато им омръзне твоето управление? – попита кралят. – Когато осъзнаеш, че никога не можеш да ги задоволиш?

– Аз ще ги направя щастливи. Те ще ме обичат.

– Всички богове мислят така. В началото.

– Млъкни, старче!

– Ти все още носиш лицето на В’лане. От какво се боиш? – каза кралят.

– Не се боя от нищо – но погледът му се задържа дълго на мен. – Аз се боря за моята раса, МакКайла. Откакто съм роден. Той ни скри от срам и ни обрече на полуживот. Помни това! Винаги е имало причини за това, което съм направил.

Внезапно златната му грива стана гарванова, златнокадифената кожа стана бронзова.

Пъстрите очи се изпразниха. Торква, изпъстрена със сребро, се плъзна около врата му. Под кожата му се разбиваха калейдоскопски татуировки като вълни в бурно море. Той беше красив. Беше ужасяващ. Очарованието му унищожаваше душата. Ореол от злато обкръжаваше тялото му.

А лицето му, Боже, лицето му! Познавах това лице. Бях виждала това лице. Наведено над мен. Държеше главата ми в ръцете си. Прегръщаше ме.

Докато се движеше в мен.

– Ти беше четвъртият в църквата! – извиках. Беше ме изнасилил. С другите си мрачни братя ме беше превърнал в безмозъчна черупка от личност, беше ме оставил разбита и гола на улицата. И аз щях да остана счупена завинаги, само че Баронс беше дошъл с щурм за мен с мъже и оръжия, беше ме отвел и ме беше сглобил отново.

Ънсийли принцът наклони глава. Изглеждаше също толкова неестествен, колкото братята му. Остри бели зъби блестяха на тъмната кожа на лицето му.

– Те щяха да те убият. Никога не бяха имали човешка жена преди. Даррок подцени тяхната страст.

– Ти ме изнасили!

– Аз те спасих, МакКайла.

– Щеше да ме спасиш, ако ме беше измъкнал оттам.

– Ти вече беше При-я , когато те открих. Животът ти свършваше. Дадох ти от моя еликсир...

– Твоят еликсир? – каза кралят благо.

– ...за да те спася от раните ти.

– Нямаше нужда да ме чукаш, за да го направиш!

– Аз те желаех. Ти ме отхвърли. Бяха ми омръзнали протестите ти. Ти ме искаше. Мислеше за това. Дори не беше там. Каква е разликата?

– И мислиш, че всичко е наред?

– Не разбирам възраженията ти. Не съм направил нищо, което вече да не е било направено от други. Нищо, което не си обмисляла. И го направих по-добре.

– Какво точно ми даде?

– Не знам точно – той имитира тона ми перфектно. – Никога не съм го давал на човек преди.

– Това еликсирът на кралицата ли беше?

– Беше мой – каза кралят.

– Аз го подобрих. Ти си минало – каза Крус. – Аз съм бъдещето. Време е да бъдеш ликвидиран.

Той щеше да ликвидира краля? Възможно ли беше?

– Деца. Трън в задника. Не знам защо изобщо ги направих. Ужасни връзки.

– Нямаш представа – каза Крус. – Да накарам кралицата да убие В’лане не беше първата илюзия, която изтъках и оставих за теб, стари глупако, въпреки че беше първата, която ти видя. Тази е първата – той се наведе, сграбчи в юмрук косата на кралицата и я вдигна. Одеялата паднаха.

Кралят застана напълно неподвижен.

В очите му видях будоара в черно и бяло, останал само с празни спомени, безкрайни пусти години и вечна скръб. Видях самота, толкова огромна и всеобграждаща, колкото крилата му. Познавах радостта от съюза им и отчаянието от раздялата.

Вече не вярвах на ничие лице. Потърсих центъра си на шийте зрящ , укрепих го с амулета и настоях да ми бъде показана истината.

Тя все още беше наложницата. Смъртната любима на краля, тази, заради която той беше полудял, беше създал Шинсар Дъб и беше зарязал цялата си раса.

– Като настояща кралица смъртта ù ще ми гарантира Истинската магия на расата ни. Аз я спасих, за да я убия пред теб, преди да те ликвидирам. Но този път, когато видиш смъртта ù, няма да бъде илюзия.

Когато кралят не каза нищо, Крус добави нетърпеливо:

– Не искаш ли да знаеш как го направих, упорит стар задник? Не? Никога не си говорил, когато е било важно. Когато ти отиде да се биеш с кралицата, аз отнесох на наложницата още един от прочутите ти еликсири, но този път не беше еликсир, беше чаша, открадната от Котела на забравата. Тя стоеше в твоя будоар, докато изтривах всеки спомен за теб. Когато стана като чист лист, я наведох и я чуках. Скрих я от теб там, където знаех, че никога няма да я потърсиш. В двора на Сийли. Заех мястото на В’лане и се престорих, че тя е човешка жена, от която съм очарован. С времето, докато придворните пиеха от Котела и забравяха, докато Сийли принцеси се издигаха на власт и бяха сваляни, тя стана една от нас. Аз постигнах това, което твоите отвари не успяха. Времето във Фае, нашите еликсири и начина ни на живот я направиха Фае. Не е ли иронично? Дойде ден, в който тя беше толкова силна, че стана наша кралица. През цялото време тя беше там, жива, но ти никога не погледна. Държах я в единственото място, на което знаех, че арогантният Ънсийли крал няма да отиде. Ти лежеше с твоето недоволство, докато аз лежах с твоята кучка. Твоята наложница стая моя любовница, моя кралица. А сега нейната смърт ще ме превърне в теб .