Карън Монинг - Разкритието на древния ръкопис

Нямах намерение да му връщам книжарницата.

Щях да я задържа завинаги. И планирах да задържа и името. Не бях в състояние да мисля за нея като за нещо друго.

Двайсет минути по-късно старата табела беше поставена на мястото на свалената.

Изтупах ръце, подпрях стълбата на една колона и отстъпих, за да видя творението си.

Четиретажната... погледнах нагоре. Тази вечер бяха пет. Пететажната сграда отново беше „Книги и дреболии Баронс“. Притежание на МакКайла Лейн. Беше ми дал документите снощи.

Застанах на средата на улицата и огледах книжарницата си с критично око. Беше моя грижа и нямаше да отстъпя и един сантиметър от нея на вандали или природни сили. Беше удържала бурята от Ънсийли по-добре от много сгради в града, предпазвана от защити и от един мъж, който не можеше да умре.

Спомних си първия път, когато я видях. Бях дошла тичешком от Мрачната зона, ужасена, сама, отчаяно нуждаеща се от отговори. В онази нощ тя беше блестяла за мен със свещената светлина на спасението.

Моето убежище. Моят дом.

Подновената фасада в тъмна череша и месинг блестеше. Сводестият вход между внушителни колони имаше ново осветление, което хвърляше топла кехлибарена светлина върху черешовата врата и страничните прозорци от цветно стъкло.

Високите прозорци отстрани на сградата, обрамчени от еднакви колони и деликатна решетка от ковано желязо, нямаха нито една пукнатина и в колоните нямаше нащърбени части. Основите бяха солидни и здрави. Мощните прожектори, окачени на покрива и контролирани от таймери, щяха да се включат всеки миг. Светлинният знак в старомодните, боядисани в зелено прозорци, трепкаше ОТВОРЕНО.

Мрачната зона може да беше празна, но това място винаги щеше да е като бастион от светлина, докато беше мое. Нуждаех се от него. То ме беше спасило. И аз го обичах.

Както и мъжа.

И тук беше затруднението.

Бяха минали дни от последното изпитание под манастира, а ние още не бяхме говорили за това.

След като кралят си тръгна, всички просто се бяхме спогледали и се бяхме отправили към вратата, сякаш не можехме достатъчно бързо да се върнем към място, където се чувстваме сигурно и удобно.

Мама и татко бяха погледнали веднъж към Баронс и мен и бяха решили да останат в „Честър“. Имам най-умните и най-яките родители на света. С Баронс се върнахме в книжарницата и се отправихме право към леглото. Излизахме оттам само когато гладът ни принуждаваше.

Финалът не беше идеален и определено не беше това, което бях очаквала миналата есен, когато правехме отчаяните си планове да задържим стените между световете на Фае и хора.

Шинсар Дъб беше унищожена.

Но както се случва с нещата на Фае, нещо друго беше започнало да съществува.

Шийте зрящите бяха бесни, че бяха оставени да отговарят за това ново нещо, но е трудно да се спори с отсъстващ крал.

Кат беше поела управлението на манастира след Роуина, съгласявайки се да остане на поста, докато не се справят с всички Сенки и редиците на шийте зрящите не бъдат укрепени. Тогава щяха да се върнат към демократичния глас и щяха да възстановят Убежището.

Възнамерявах да си осигуря място в това вътрешно светилище и да лобирам за значителни промени – първата и най-важна от които завинаги и невъзвратимо да запечатаме пещерата, в която Шинсар Дъб беше замразена във формата на твърде изящно изкушение. Да я оградим с желязо. Да я напомпаме с цимент.

Келтърови се бяха върнали в Шотландия и бяха отвели Крисчън с тях, но никой от нас не вярваше, че ги виждаме за последно.

Преди Хелоуин всички мислехме, че някой ден животът ни може да се върне към нормалното. Тези дни отдавна са минало.

Бяхме изгубили почти половината население на света. Повече от три милиарда души бяха мъртви.

Стените бяха паднали и бях съвсем сигурна, че ще останат така, след като нямаше кралица, която да води Сийли. Не се съмнявах, че кралят си беше взел дълга почивка.

Джейни и мъжете му бяха в пълен състав и ритаха задници, решени да опразнят улиците от Ънсийли и небето от Ловци. Планирах да поговоря с него за това. Чудех се дали няма да сме в състояние да договорим примирие с Ловците. Не ми харесваше мисълта някой да стреля по К’Врук.

Кат се беше свързала с международните клонове на Корпорация Бързи пощи. Тя ми каза, че Мрачните зони изобилстват по света, но рецептата за Сенкотрепача на Дани беше преведена буквално на всеки език и производството на МакОреоли беше процъфтяващ бизнес. В определени места по света можеше да размениш един за крава.