Карън Монинг - Разкритието на древния ръкопис

Очите на краля бяха тъжни.

– И то по повече начини, отколкото мислиш, ако беше истина. Но други стоят на пътя ти – той погледна към мен.

Очите ми се разшириха и поклатих глава моментално.

– Какво се опитваш да направиш? Да го накараш да ме убие? Аз не стоя на пътя му.

– Нашата магия предпочита жени. Вярвам, че ще избере теб.

– Аз имам Шинсар Дъб – каза Крус. – Тя не.

Кралят се разсмя.

– Ти мислиш да се превърнеш в мен. Тя се превръща в нея. Не е единствената възможна.

Бях ужасена. Мислех, че разбирам какво казва и то не ми харесваше изобщо.

– Може би Баронс ще се превърне в Крус. Тогава кой ще търси справедливост? – каза кралят.

– Баронс не би станал Война – казах веднага.

– Или в мен. Зависи от нюансите – кралят погледна към наложницата в ръцете на Крус. – Всичко това няма значение. Още не съм приключил.

Тя изчезна.

– Какво по... – ръцете на Крус внезапно останаха празни. Той се хвърли напред и се заби в невидима преграда. Очите му се присвиха и той започна да напява с глас, който смрази кръвта ми, звънеше като пълнокръвен Ънсийли принц, какъвто беше.

Кралят махна с ръка и Крус спря да звъни.

Крус надраска сложен символ във въздуха с присвити към краля очи. Нищо не се случи. Започна отново да звъни. Кралят го смълча.

Крус направи руна и я хвърли към краля. Тя удари невидимата преграда и падна. Той хвърли още дузина. Всички направиха същото. Беше като да гледам мъж и жена да се бият, а мъжът просто се опитва да опази жената да не се нарани много.

Крус се залюля на пети и крилата му започнаха да се отварят – черни, кадифени и огромни, обрамчващи голо, мускулесто тяло, толкова съвършено, че бузите ми внезапно се намокриха. Дългата черна коса се спускаше по раменете му. Ярки цветове бягаха под бронзовата му кожа. Докоснах лицето си. Пръстите ми бяха кървави.

Бях зашеметена от неговото мрачно величие. Знаех защо го почитаха толкова, колкото и се страхуваха от него. Знаех какво е да бъда обгърната от тези крила, докато той се движи в мен.

Ънсийли кралят го гледаше, а в очите му проблясваше бащинска гордост.

Крус се опитваше да го унищожи, а той беше горд с него?

Като родител, който гледа как детето му изритва помощните колела и се втурва надолу за първи път без помощ.

И знаех, че Крус никога не би имал шанс да съществува, стига на краля да му пукаше.

Никога нямаше да има съмнение дали кралят е достатъчно могъщ – той беше и винаги щеше да бъде най-силният от всички тях.

Истинската опасност щеше да е само ако на краля не му пукаше достатъчно.

Той беше съществуване, напълно различно от всеки друг. Това, което ние бихме възприели като поражение и разрушение, той (както и Книгата, която беше създал) виждаше като акт на сътворение далеч в хода на времето.

Кой знае? Може би беше.

Но на мен ми харесваше да съществувам тук и сега и щях да се боря за това. Нямах птичи поглед и не го исках. Харесваше ми да вървя наоколо с кучешки лапи, да ритам есенни листа и да се заравям в утринната роса, да душа миризмите на земята и да живея живота си. Достатъчно щастлива бях да оставя летенето на тези, които имаха криле.

Посегнах за копието. Беше в кобура. И осъзнах, че винаги е било там, когато В’лане беше наоколо. Беше част от цялостната илюзия, която беше поддържал. Като Ънсийли той не беше в състояние да го докосне, но можеше да бъде убит от него, затова, когато бяхме заедно, той ме беше захранвал с илюзията, че вече не е в кобура. Точно както Ънсийли принцовете ми бяха пробутали илюзията, че го бях обърнала срещу себе си в църквата.

Не бях. Бях избрала да го хвърля, защото бях повярвала на илюзията. Можех да ги убия в онази нощ, ако бях в състояние да видя през нея. Силата винаги е била точно тук – вътре в мен, само ако бях знаела.

Щях да го убия сега.

– Дори не си помисляй за това! – каза Ънсийли кралят.

– Той отне наложницата ти. Инсценира смъртта ù. Изнасили ме!

– Няма сериозни щети.

– Шегуваш ли се?

Той погледна към наложницата си.

– Днес се забавлявам.

Внезапно луната и мегалитите изчезнаха. Отново бяхме в пещерата.

Крус звънеше, крилата му бяха разперени в пълната им величествена красота, очите му блестяха от праведен гняв и устните му бяха изтеглени назад.

Кралят го заледи точно така.

Гол ангел-отмъстител, затворен в чист кристал. Синьочерни решетки се стрелнаха нагоре от пода, обграждайки затвора му.

Трябваше да кажа на краля да му сложи дрехи.