Карън Монинг - Разкритието на древния ръкопис

Наблюдавах как заклинанията, написани в Шинсар Дъб , се плъзгат от страницата, движат се през пръстите в ръцете му, в раменете и изчезват под кожата му. Почти беше свършил. Защо кралят не го спираше?

– Започнало е. Не може да спре. Мислиш ли, че ще оставя част от Книгата на две места, когато те не можаха да опазят дори едно? – каза кралят.

Баронс и останалите мъже отново удряха стената, опитвайки се да я съборят и да стигнат до Крус.

Но беше твърде късно. Оставаха му само няколко страници.

Стоях и треперех. Гледах от краля към Крус и се надявах кралят да знае какво прави.

Крус обърна последната страница.

Когато и последното заклинание изчезна, Книгата се срина в малка купчина златен прах и шепа примигващи червени скъпоценни камъни върху плочата.

Шинсар Дъб най-после беше унищожена.

Жалко, че сега живееше и дишаше в най-могъщия Ънсийли принц, създаван някога.

Преходът беше неуловим.

В един миг бях в пещерата с всички останали. В следващия стоях на тревисто възвишение с Крус и краля.

Огромна луна заличаваше хоризонта. Извираща иззад планетата, тя блокираше напълно нощното небе, с изключение на няколко звезди върху кобалтова палитра над нея.

Гладкото пасище се изкачваше леко с километри, изчезвайки в луната и изглеждаше, сякаш ако вървя до върха на хълма, може да прескоча дъсчената ограда и да мина от планетата на луната с един скок. Въздухът жужеше с нискочестотен заряд и в далечината изтътна гръм. Черни мегалити стърчаха като пръсти на паднал великан, бъркащ в студеното, немигащо око на луната. Стояхме между извисяващи се камъни – Крус с лице към краля, а аз по средата между тях.

Кралицата се беше свлякла в краката на Крус.

Отдръпнах се назад за по-добра гледка. Чудех се кой ни е донесъл тук и е оставил всички. Крус или кралят? Защо? Вятърът оплете косата ми. Носеше наситен аромат на подправки и нощен жасмин. Ловци се плъзгаха покрай луната, кънтяха дълбоко в гърдите си и луната отговаряше.

Нямах представа какъв беше този свят и в коя Галактика съм, но част от мен (моят вътрешен крал) познаваше това място. Бих избрала Хълма на Тара за прилика, но Тара беше бледа имитация. На Земята Луната никога не е толкова близо, както тук, и е само една. В нощното небе тук имаше три. Силата пулсираше в скалистото ядро и в минералните вени на тази планета. Магията на Земята беше уморена до смърт от хората отдавна.

– Защо ние тримата? – попитах.

– Вие сте мои деца – отговори кралят.

Не ми харесваше какво намекваше отговорът му. Война изобщо не беше мой брат.

– МакКайла – каза Крус тихо.

Изгледах го студено.

– Мислиш ли, че беше забавно? Ти си ме лъгал през цялото време. Ти ме използва.

– Исках да ме приемеш какъвто съм, но... как го казвате вие? Моята репутация ме изпревари. Други бяха изпълнили главата ти с лъжи за Крус. Постарах се да ги поправя, да отворя очите ти.

– Като ми казваше още лъжи? В’лане не е убил Крус в деня, когато кралят и кралицата са се били. Ти си разменил мястото си с В’лане.

– С трите амулета, които кралят не смяташе за достатъчно добри, заблудих всички. Заедно амулетите са силни – той докосна врата си. В очите му проблесна самодоволство. Не можех да ги видя, но знаех, че още ги носи. Беше ги използвал, за да поддържа безупречна Илюзия на Сийли принц. Бях я виждала да потрепва само няколко пъти, когато беше близо до защитите на манастира.

– Когато те повиках, за да ми помогнеш да надвия пазача в Манастира, когато ти изсъска и изчезна...

– Това беше истинска защита, направена от кръв и кост. Усети ме като Ънсийли. Ако бях останал, нямаше да бъда в състояние да поддържам Илюзията. Но ти също не можеше да преминеш. Защо?

Не отговорих.

– Кралицата е убила В’лане с меча си и дори не е разбрала. Ти се представяш за него оттогава насетне.

– Той беше глупак. След аудиенцията ми с кралицата, той беше пратен да ме затвори в будоара ù. Отнех лицето му и му дадох моето. Той не беше дори наполовина толкова Фае, колкото аз. Не знаеше нищо за истинската илюзия, не можеше да създаде амулет, способен на такава, дори да беше живял милион години. После го придружих, за да бъде екзекутиран. Беше жалък. Настояваше, че е невинен. Накрая плака и направи името ми за посмешище. Другите Ънсийли принцове направиха опит с проклятието и обвиниха отново мен.

– Крил си се сред Сийли през цялото време.

– Никога не пих от Котела. Наблюдавах. Чаках перфектното подреждане на събитията. Книгата беше изчезнала преди цяла вечност. Старият глупак я скри. Преди двайсет и три години я усетих и разбрах, че моментът е подходящ. Но стига за мен! Какво си ти, МакКайла?