Карън Монинг - Разкритието на древния ръкопис

Беше се засмял. „Има нещо като коловози в пътя, бебче. Те не са наистина там, но ако продължиш да го правиш отново и отново, накрая започваш да ги усещаш и развиваш нещо като автопилот.“

Животът е нещо такова. Коловози в пътя. Моят коловоз беше, че В’лане е от добрите.

„Но внимавай – беше добавил Джак, – защото автопилотът може да е опасен! Може да те връхлети пиян шофьор. Най-важното нещо за коловозите е да знаеш как и кога да излезеш от тях.“

Бях парализирана от нерешителност. В’лане наистина ли беше от добрите? Наистина ли се опитваше да узурпира цялата Фае власт и да царува? Трябваше ли да се намеся? Какво можех да направя?

Докато мама и аз гледахме, Кат, Джо и другите шийте зрящи се включиха в щурма на стените. Аз също смятах да се включа, когато мама каза:

– Кой е красивият мъж? Не беше тук пре-...

Тя замръзна насред думата.

Както и всички в пещерата.

Келтърови спряха да припяват. Баронс и тате бяха замръзнали насред щурма. Дори В’лане беше повлиян, но не напълно. Заклинанията, протичащи през ръцете му, бяха забавили от бърза река до поток.

Погледнах там, където сочеше мама, и забравих да дишам.

Той беше при вратата. Не, беше зад мен. Не, беше точно пред мен! Когато ми се усмихна, се изгубих в очите му. Те се разшириха, докато не станаха огромни, и бях погълната в мрак, носейки се между супернови звезди в пространството.

– Хей, красиво момиче! – каза момчето със замечтаните очи.

– Пеперудени пръсти – успях накрая. – Ти.

– Най-добрият хирург – съгласи се той.

– Ти помогна.

– Казах ти да не говориш с него. Ти говори.

– Оцелях.

– Засега.

– Още ли има?

– Винаги.

Не можех да спра да го зяпам. Знаех кой е той. И след като вече знаех, не можех да повярвам, че не съм го видяла преди.

– Никога не ти позволих, малката.

– Позволи ми сега!

– Защо?

– Любопитство.

– То убива котките.

– Те имат девет живота – контрирах.

Той се усмихна и главата му се завъртя по типично Ънсийли маниер. Също така виждах, положена върху пространство от въздух, което не можеше да съществува (поне не в този свят), че един огромен мрак ме наблюдава. Главата му не се завъртя. Тя изстърга като камък в камък. Сякаш кралят беше толкова огромен, че нито един свят не можеше да го съдържа, около него измеренията се разцепваха, застъпваха се, променяха се. Очите му се спряха върху моите, отваряйки се все по-широко и по-шороко, докато не погълнаха целия манастир и аз потънах с главата напред в тях, а манастирът се премяташе до мен.

Бях увита в огромни черни кадифени крила, отнесена в сърцето на мрака, който беше Ънсийли краля.

Той беше толкова далеч от моето разбиране, че не можех изобщо да го попия. „Древен“ дори не беше близо, защото той също така беше новороден във всеки един момент. Времето не го определяше. Той определяше времето. Той не беше живот или смърт, сътворение или разрушение. Той беше всички възможности и нито една, всичко и нищо, бездънна бездна, която би те погледнала, ако се взреш в нея. Той беше истината за съществуването. Като зараза, която инфектираше кръвта и мозъка. Нови неврални пътища се образуваха в мозъка, за да се справят с краткия контакт. В противен случай може да полудееш.

За част от секундата, носейки се в огромната му древна прегръдка, аз разбрах всичко. Всичко имаше смисъл. Вселените, галактиките... съществуването се развиваше точно както трябва и в структурата му имаше симетрия, модел и зашеметяваща красота.

Аз бях мъничка и гола, изгубена в черни кадифени крила, толкова меки и чувствени, че не исках никога да ги напускам. Неговият мрак не беше плашещ. Беше злачен, натъпкан с живот, който всеки момент ще започне да се развива. Имаше лъскави перли от светове, загърнати в крилата му. Търкалях се между тях и се смеех с наслада. Мисля, че той се търкаляше с мен, наблюдаваше реакцията ми към него, изучаваше ме, вкусваше ме. Премятах се между планети, съзвездия и звезди. Те висяха от перата му, тресяха се от болките на растежа. Чакаха деня, в който той ще ги откачи, ще ги запрати на игрището и ще гледа какво могат да направят. Хоумрън! Хей, батър! Летяща топка, внимавай! Тази топка е скапана, не са я зашили достатъчно здраво... разпада се по шевовете...

Видях ни през неговите очи – прашинки, носещи се в слънчевия лъч, пробил през изгнилия покрив на плевня. Беше толкова вероятно да прокара ръка през нас и да гледа как се пръсваме, колкото да обърне гръб и да си отиде от точно този вторичен продукт. Или може би да ни кихне във великото Навън, където да се завихрим в десетки различни посоки, изгубени в самотно забвение, и никога да не се съберем отново.