Карън Монинг - Разкритието на древния ръкопис

Добре де, може би не бяха оглушителни, но на мен ми изглеждаха така, защото и аз също виках по-силно от повечето от останалите. Всъщност радостните възгласи идваха от шийте зрящите , мама и татко дудукаха, Дръстан крещеше радостно, Дагиъс и Киън сумтяха, Кристофър изглеждаше разтревожен, Крисчън се обърна и започна да се отдалечава мълчаливо, Баронс се мръщеше, както и останалите от мъжете му, а всички Сийли гледаха свирепо.

И кавгата започна. Отново.

Въздъхнах. Наистина трябваше да приемат нещата и да се научат да се радват на добрите вести малко по-дълго, преди да се заемат с проблемите. Бях живяла с присъдата на пророчество, че ще обрека света на гибел или ще го спася и аз... е, технически не бях направила нито едното, нито другото. Не го бях обрекла на гибел. Но не виждах как съм го спасила. Освен ако не го бях спасила просто като не го бях обрекла на гибел. Но все пак знаех колко е важно да празнуваш от време на време, за да облекчиш стреса.

– Не можем да възстановим стените без Песента – казваше В’лане.

– Кой казва, че се нуждаем от стените? – настоя Баронс. – Вие сте хлебарки, ние сме „Райд“. Ще се отървем от вас накрая.

– Ние! Не! Сме! Насекоми! – каза Кадифе сковано.

– Говорех за Ънсийли. Реших, че вие, лудуващи феерични копелета, ще се разкарате от нашия свят доброволно, след като помогнете да изкореним дебнещата ви половина.

– Аз не лудувам – Дрий’лия беше обидена. – Добре ще направиш, ако си спомниш удоволствията, които самият ти намираше в нашите ръце.

Погледнах към Баронс невярващо.

– Правил си секс с нея?

Той извъртя очи.

– Беше много отдавна и само защото тя се престори, че знае нещо за Книгата.

– Лъжеш, древни. Ти пъхтеше зад мен...

– Баронс никога не е пъхтял зад никого – казах аз.

Тъмният му поглед проблясна развеселено.

Неочаквано, но благодаря за защитата.

Така е, не пъхтиш. Дори с мен.

Спорно. Риодан би спорил с теб.

Спи с още някоя фея и ще стана лична При-я на В’лане!

Очите му бяха убийствени, но запази тона си лек.

Ревнуваш ли много?

Каквото е мое, е мое!

Той застана съвсем неподвижен.

Така ли мислиш за мен?

Времето изглеждаше спряло, докато се гледахме. Споровете заглъхнаха. Пещерата се изпразни и останахме само аз и той. Моментът се разтегна между нас, натежал от възможност. Мразя такива моменти. Те винаги настояват да рискуваш нещо.

Баронс очакваше отговор. И нямаше да помръдне, докато не го получеше. Виждах го в очите му.

Бях ужасена. Ами ако кажа да, а той ми отвърне подигравателно? Ако покажеш своята романтична и емоционална страна, а той ме зарежеше, изложена на показ? Още по-лошо, какво щеше да стане, след като разбереше, че не съм взела заклинанието, с което да освободя сина му? Щеше ли да свали моята табела, да разбие любимия ми магазин, да изчезне в мрака на нощта с детето си, стопявайки се като мъгла на сутрешно слънце, и аз повече никога да не го видя?

Бях научила няколко неща.

Надеждата дава сили. Страхът убива.

Можеш да си заложиш задника, че си мой, приятел – изстрелях към него. Обявявах залога си и щях да се бия за него, да лъжа, да мамя и да крада. Е, не бях взела заклинанието. Още. И утре беше ден. И Баронс ако ме искаше единствено заради него, значи не ме заслужаваше.

Той отметна глава и се разсмя, а зъбите му бляскаха върху мургавото му лице.

Само още веднъж го бях чувала да се смее така – в нощта, когато ме хвана да танцувам на „Издига се лоша луна“, нахлупила МакОреол, прескачайки малки дивани и столове, убивайки възглавници и срязвайки въздуха. Затаих дъх. Също като смеха на Алина, който правеше света ми по-ярък от следобедно слънце, в него имаше радост.

Останалите се появиха обратно. Всички бяха замлъкнали и гледаха Баронс и мен.

Той спря да се смее на мига и прочисти гърлото си. После очите му се присвиха.

– Какво прави той , мамка му? Не сме взели решение.

– Опитвах се да ви кажа – каза Джак, – но не чухте нито една моя дума. Ти гледаше дъщеря ми, сякаш...

– Разкарай се от книгата, В’лане! – изръмжа Баронс. – Ако някой ще гледа в нея, това е Мак.

– Мак няма да я докосва – каза Рейни мигновено. – Това ужасно нещо трябва да бъде унищожено.

– Не може, мамо. Не става така.

Докато всички се караха, а аз и Баронс бяхме погълнати от безмълвен разговор, В’лане беше взел увитата кралица/наложница от татко и сега стоеше до плочата и гледаше към Шинсар Дъб .