Карън Монинг - Разкритието на древния ръкопис

– Не я отваряй! – предупреди го Кат. – Трябва да поговорим. Да направим планове.

– Тя е права – каза Дагиъс. – Това не е нещо, което да бъде започнато така леко, В’лане.

– Има предпазни мерки, които трябва да се вземат – добави Дръстан.

– Имаше достатъчно приказки – каза В’лане. – Задълженията ми към моята раса са ясни. Винаги са били.

Баронс изобщо не се забави. Задвижи се като звяр – твърде бързо, за да бъде видян. В един миг беше на няколко стъпки от мен, в следващия...

...се забиваше в стена и отскачаше от нея, ръмжейки.

Прозрачни кристални стени изскочиха около В’лане. Оградени със синьочерни пръчки, те се простираха чак до тавана.

Той дори не се обърна. Сякаш ни беше изключил. Постави тялото на кралицата на земята до плочата и се пресегна към Шинсар Дъб .

– В’лане, не я отваряй! – извиках. – Мисля, че е бездейна, но нямаме никаква представа какво ще стане, ако ти...

Беше твърде късно. Той беше отворил Книгата.

С разтворени ръце, с длани, поставени от двете ù страни, и с наведена глава, В’лане започна да я чете, а устните му мърдаха.

Баронс се хвърли към стената. Отскочи от нея.

В’лане ни беше изключил.

Риодан, Лор и Фейд се присъединиха към Баронс, а миг по-късно петимата Келтърови и баща ми също бяха там и блъскаха стената с рамене и юмруци.

Аз просто стоях и зяпах, опитвах се да видя някакъв смисъл. Мислех за деня, в който срещнах В’лане за първи път. Беше ми казал, че служи на кралицата си и че тя се нуждае от Книгата, за да има някакъв шанс с възстановяването на изгубената Песен. По онова време единственото, което ме вълнуваше, беше да намеря убиеца на Алина и да опазя стените. Много ми се искаше кралицата да намери тази Песен и да ги укрепи.

Но той също така ми беше казал, че според легендата, ако няма други претенденти за магията на кралицата, когато тя умре, матриархалната магия на Истинската раса ще отиде при най-могъщия мъжки.

Със сигурност не би ми казал, ако е планирал от самото начало той да е този мъжки. Нали? Щеше ли да е толкова глупав?

Или толкова арогантен, че да ми даде всички улики, надсмивайки ми се през цялото време при мисълта, че „жалкият човек“ не успява да ги събере?

Ако прочете цялата Шинсар Дъб , това би ли го направило (неоспоримо) най-могъщият мъжки, по-силен дори от Ънсийли краля?

Не бях виждала и една Ънсийли принцеса. Нито една. Всички Сийли принцеси (според В’лане) бяха изчезнали или мъртви.

Ами ако довършеше Книгата и убиеше кралицата?

Щеше да има цялото мрачно знание на Ънсийли краля и цялата магия на кралицата. Нямаше да има кой да го спре.

Той ли беше играчът, който манипулираше събитията и изчакваше идеалния момент?

Потърсих копието ми в кобура. Нямаше го. Вдишах, а ноздрите ми трепкаха. Кога беше изчезнало? Беше ли го взел, за да убие кралицата? Нужно ли му беше изобщо? След като попиеше Книгата, можеше просто да я ликвидира.

Дали не бях напълно параноична?

Това все пак беше В’лане. Вероятно просто търсеше части от Песента за своята кралица и след като ги намереше, щеше да затвори смъртоносния том.

Промъкнах се напред, за да виждам по-добре.

Мъжете нападаха стените с цялата си сила. Кристофър и Крисчън припяваха нещо, докато другите я бъхтеха. Нищо, което правеха, нямаше ни най-малък ефект.

Надзърнах между тях и внезапно видях ясно В’лане. Невъзмутим от нападението върху стените, които беше вдигнал, той стоеше с глава назад и затворени очи. Ръцете му не бяха разперени от двете страни на Книгата, както бях помислила.

Те бяха върху нея, с длан, притисната върху всяка страница.

Как можеше той да докосва Ънсийли светиня?

Страниците бяха пленително красиви. Всяка беше направена от ковано злато, украсена със скъпоцени камъни, покрита с поразително самоуверен, динамичен ръкопис, който бягаше през страниците като безспирни вълни. Първият език беше толкова течен, колкото първоначалната кралица е била статична.

В’лане не четеше Шинсар Дъб .

Заклинанията, написани върху златните страници, изчезваха от Книгата, преминавайки по ръцете му в тялото му, оставяйки страниците празни. Той я пресушаваше. Попиваше я. Сливаше се с нея.

– Баронс! – изкрещях, за да ме чуе над ревовете и сумтенето, докато телата се забиваха в непоклатимата преграда. – Имаме сериозен проблем.

– Същата страница, Мак. Същата скапана дума.

Когато бях на петнайсет, татко ме научи да шофирам. Мама беше ужасена да ме остави зад волана. Не бях чак толкова зле. Помня как взех един завой широко и едва не отнесох една пощенска кутия и как бях попитала татко: „Но как оставаш на пътя? Какво държи хората да не излязат от него. Не сме на релси“.