Карън Монинг - Разкритието на древния ръкопис

По нашите стандарти той беше луд. Напълно и съвършено луд. Но понякога изплуваше и правеше нещо напълно нормално. Това никога не траеше дълго.

По неговите стандарти ние бяхме хартиени кукли, плоски и едноизмерни. Лаехме лудо, доколкото можеше да каже. Но понякога един от нас се отличаваше с нормалност. Но това никога не траеше дълго.

Все пак всичко беше наред. Живот имаше и се случваше промяна.

Аз. Той мислеше, че аз съм относително нормална. Смях се, докато не заплаках, търкаляйки се в перата му. Дали изглеждах така заради неговия отпечатък в мен? Ако аз бях блестящ представител на расата ми, всички трябваше да бъдем разстреляни.

Той ми показа разни неща. Взе ръката ми и ме придружи до огромен театър, където гледах безкрайната игра на светлина и сенки от най-доброто място на първия ред. Той ме наблюдаваше с брадичка, подпряна на юмрука му, от облицован с червено кадифе стол в ложа, близо до сцената.

– Никога не я изкарах цялата – гласът му идваше от всеки говорител – огромен, мелодичен.

– Книгата?

– Не можеш да се лишиш от същината си.

– Отново ли си играеш на доктор?

– Опитвам се. Този път слушаш ли?

– Той краде твоята книга. Ти слушаш ли?

Главата на момчето със замечтаните очи се извъртя от сцената и внезапно театърът изчезна и бяхме отново в пещерата.

Крилата му вече не ме обгръщаха.

Беше ми студено и самотно. Липсваха ми крилата му. Копнеех за него. Болеше.

– Ще мине – каза той разсеяно. – Ще забравиш болката от раздялата. Винаги забравят – очите му се бяха присвили към В’лане. – Да. Той е.

– Няма ли да го спреш?

„Que sera, sera .“

Бях преследвана от песен, която сякаш излизаше от адски ксилофон.

– Той е твоя отговорност. Би трябвало да се погрижиш за него.

– Би трябвало е фалшив бог. Няма нищо забавно в него.

– Някои промени са по-добри от други.

– Разясни!

– Ако го спреш, промените ще бъдат много по-интересни.

– Това е субективно мнение.

– Твоето също – казах възмутено.

Звездните му очи пробляснаха развеселено.

– Ако ме замени, аз ще стана нещо друго.

Почти можех да чуя Шинсар Дъб :

Не е ли всеки акт на разрушение, стига да мине достатъчно време, акт на сътворение?

Крушата не пада по-далеч от дървото.

– Не искам да бъдеш заменен. Харесваш ми какъвто си.

– Флиртуваш ли с мен, красиво момиче?

Опитах се да дишам и не можах. Ънсийли кралят ме докосваше, целуваше ме. Усещах устните му по кожата си и аз... аз... аз...

– Дишай, КМ!

Отново можех да дишам.

– Моля те, спри го! – щях да прося, ако трябваше. Щях да падна на колене. Ако В’лане успееше да получи максималната власт, не исках да живея в този свят. Не и с него начело. Със заклинанието за унищожение той можеше да убие Баронс и беше давал ясно да се разбере при всяка възможност, която имаше, че го иска. Трябваше да бъде спрян. Нямаше да загубя никой от моите хора. Родителите ми щяха да доживеят до старини. Баронс щеше да живее вечно. Аз? Е, не бях сигурна точно какво щях да правя аз. Но планирах да имам дълъг, наситен живот. – За мен би означавало много.

– Ще ми дължиш услуга. Както дължиш на моята Сива жена.

Имаше ли нещо, което той не знаеше?

„Сделките с дявола...“, щеше да каже Баронс, ако не беше замръзнал.

– Сделка.

Той намигна.

– И без това го планирах.

– О! Тогава защо...

– Красиво момиче, което ме моли. Това е супер! Материал за герои. Не получавам често тази роля.

И изчезна. Появи се отново до плочата, взирайки се във В’лане през кристалните стени.

С ужас осъзнах, че В’лане е преполовил Шинсар Дъб.

Но всичко щеше да е наред. Кралят щеше да го спре, да го смаже като насекомо. В’лане щеше само да погледне кой е дошъл за него и да се пресее с подвита опашка, скимтейки от страх. Кралят щеше да запечата отново пещерата и всичко щеше да се оправи. Никой нямаше да има заклинанието за унищожение. Баронс щеше да продължи да е неубиваем. Това беше константа, вечна скала под краката ми, от която се нуждаех.

– ...-ди. Откъде мислиш, че е дошъл? – довърши изречението майка ми. Тя се намръщи. – И къде отиде?

Времето продължи своя ход и всички отново започнаха да се движат.

Главата на В’лане се отпусна и очите му се отвориха.

Реакцията му изобщо не беше каквато очаквах.

Устата му се изкриви в студена усмивка.

– Крайно време беше да се появиш, старче.

– А! – каза Ънсийли кралят. – Крус.