Карън Монинг - Разкритието на древния ръкопис

– Благодаря – казах тихо. Той винаги защитаваше мен и моите близки. Боже, ужасна бях!

В’лане все още оглеждаше всички в залата.

– Нямах избор, МакКайла. Някой я отвлече. В началото вярвах, че е някой от моята раса. Сега се чудя дали не е бил някой от твоята.

– Нека приключваме с това! – казах сковано. – Защо трябва да премахна руните?

– Те са непредвидими паразити, а ти си ги поставила директно върху съзнателно същество. На стени, на клетка те са полезни. На живо, мислещо същество те са невероятно опасни. С времето Книгата и те ще се преобразят. Кой знае що за чудовище ще се изправи срещу нас тогава?

Издишах тежко. Беше пълно с Фае логика. Бях поставила нещо Ънсийли и живо върху нещо друго Ънсийли и живо. Кой можеше да каже дали накрая руните нямаше да направят Книгата по-силна, може би дори да ù дадат това, от което се нуждае, за да се освободи?

– Трябва да бъде погребана точно както е била преди. Без руните.

– Тя няма да ги махне – каза Баронс. – Твърде опасно е.

– Твърде опасно е да не ги махне.

– Ако се превърне в нещо друго, ще се справяме с това тогава – каза Баронс.

– Може вече да не си наоколо – отговори В’лане студено. – Не може винаги да разчитаме Джерико Баронс да спаси света.

– Винаги ще бъда наоколо.

– Руните на стените, тавана и пода ги правят ненужни. Те ще я удържат.

– Избягала е преди.

– Беше изнесена – каза Кат. – Айла О’Конър я изнесе. Тя беше водач на Убежището и единствена със силата да я пренесе през защитите.

Мълчах и мислех. Истината в казаното от В’лане отекваше дълбоко в мен. Аз самата се боях от кървавочервените руни. Те бяха могъщи. Бяха ми дадени от Шинсар Дъб , което само по себе си ги правеше съмнителни. Дали не беше още една от търпеливите ù маневри? Дали не я бях запечатала точно с това, което ù трябваше, за да избяга отново един ден?

Всички гледаха мен. Бях уморена да взимам всички решения.

– Виждам и двете страни. Не знам отговора.

– Ще гласуваме – каза Джо.

– Няма да гласуваме за нещо толкова важно! – каза Баронс. – Това не е шибана демокрация!

– Предпочиташ тирания? Кой според теб би трябвало да е отговорен? – настоя В’лане.

– Защо да не е демокрация? – попита Кат. – Всички тук присъстват, защото са полезни и важни. Всеки би трябвало да има думата.

Баронс я изгледа твърдо.

– Някои от нас са по-полезни и по-важни от други.

– Друг път! – изръмжа Крисчън.

Баронс скръсти ръце.

– Кой пусна Ънсийли тук?

Крисчън се нахвърли към Баронс. Дагиъс и Киън се спуснаха към него на мига, за да го възпрат.

Мускулите по ръцете на младия планинец се издуха, когато той отърси чичовците си.

– Имам идея! Нека поставим Баронс на малък детектор на лъжата!

Въздъхнах.

– Защо не поставим всички, Крисчън? Но кой ще изпита теб? Ти ще осъдиш всички нас?

– Бих могъл – каза той студено. – Да нямаш някоя тайна, която не би искала да се измъкне, Мак?

– Леле, виж кой говори! Принц Крисчън!

– Стига! – каза Дръстан. – Никой от нас не е достатъчно квалифициран, за да направи този избор сам. Нека проведем скапаното гласуване и да се свършва!

Фае гласуваха да махна руните и да се доверим на В’Лане, естествено. Като отдавнашни друиди на Фае, Келтарови също. Риодан, Лор, Баронс, Фейд и аз гласувахме против. Шийте зрящите се разделиха на две, като Джо гласува да ги махнем, а Кат против. Едва можех да видя върха на главата на баща ми между Лор, Фейд и Риодан, но родителите ми гласуваха на моя страна. Умни родители.

– Те не трябва да се броят – каза Крисчън. – Те дори не са част от това.

– Те защитават кралицата с живота си – каза Баронс категорично. – Броят се.

Все пак загубихме.

Дръстан постави Книгата на плочата. Баронс взе камъните от Лор и Фейд и постави първите три около нея. В’лане положи последния на мястото му. Когато и четирите бяха поставени, започнаха да светят с тайнствена синьочерна светлина и да излъчват тих, постоянен звън.

Цялата горна част на плочата беше окъпана в синьочерна светлина.

– Сега, МакКайла! – каза В’лане.

Прехапах долната си устна, разколебана. Чудех се какво би станало, ако откажа.

– Ние гласувахме – напомни Кат.

Въздъхнах. Знаех какво щеше да стане. Щяхме да сме тук и утре, и на следващия ден, и на следващия, спорейки какво да направим.

Имах много лошо предчувствие. Но и преди съм имала много лоши предчувствия, които се бяха натрупали до възел от нерви и след всичко, което бях преживяла, можех да разбера защо се чувствах ужасена от самото присъствие на Книгата.