Карън Монинг - Разкритието на древния ръкопис

Не си позволих да мисля за това. Знаех, че ако се замисля, никога нямаше да го направя. Щях да се уплаша. Оставих очите си да се разфокусират и се гмурнах.

Водата беше ледена, неприветлива, черна като катран, като първороден грях. Не можех да видя нищо. Изритах по-дълбоко.

Чувствах се малка, млада и уплашена.

Изритах по-дълбоко.

Езерото беше огромно. В ума ми имаше километри и километри тъмна ледена вода. Изненадах се, че кръвта ми не тече черна и студена.

Мелодрама. Виждам, че най-после си намерила – измърка познат глас. – Как върви пищната украса? Вселената мрази мрачни момичета.

– Къде си?

Продължавай да плуваш, МакКайла!

– Наистина ли си тук?

Винаги съм била.

Изритах по-силно. Навлязох по-дълбоко в мрака. Не можех да видя нищо. Можеше и да съм ослепяла.

Внезапно се появи светлина.

Защото аз казах да бъде светлина – каза тя копринено.

– Ти не си Бог – измърморих.

Не съм и дявол. Аз съм ти. Наистина ли си готова най-после да видиш себе си? Какво лежи на дъното? Великият корен?

– Готова съм – едва го казах и се появи. Блестяща и сияйна, на дъното на моето езеро. Златни лъчи се стрелкаха от нея, рубини потрепваха и ключалките блестяха.

Шинсар Дъб .

Бях тук през цялото време. От преди да се родиш.

– Победих те. В кабинета. Видях игрите ти два пъти. Измъкнах се от изкушението.

Не можеш да се лишиш от същността си.

Вече не плувах. Бях подгизнала и лежах на пода на черна пещера. Изправих се на крака. Ботушите ми едва докосваха пода. Огледах се, чудейки се къде съм. В тъмната нощ на собствената ми суша? Шинсар Дъб стоеше отворена върху царствен черен пиедестал пред мен. Златните страници трепкаха. Тя чакаше.

Беше красива, толкова красива...

Вътре в мен през цялото това време. Във всички тези нощи, които я бях търсила, тя е била под носа ми. Или всъщност, зад него. Точно като Крус, аз бях Шинсар Дъб , но за разлика от Крус, никога нямаше да я отворя. Никога нямаше да я приветствам или да я прочета. Точно затова никога не разбирах руните, които ми даваше. Никога не погледнах вътре. Само вземах това, което предлагаше, за да го използвам, както тя ми беше препоръчала.

Ако някога се бях гмурнала до дъното на моето гладко езеро и бях отворила Книгата, щях да имам цялото мрачно знание на краля на мое разположение. Всяко заклинание и руна, рецептата за всеки експеримент, включително как да бъдат създадени Сенките, Сивия мъж и дори Крус! Нищо чудно, че Ънсийли кралят ме беше гледал с бащина гордост. Аз притежавах толкова много от спомените му, толкова много от неговата магия. Предполагах, че аз бях толкова близо до негова дъщеря колкото беше възможно. Той беше изплюл част от себе си и сега тя беше в мен. Сперма, същност – няма разлика за Фае. Той можеше да види себе си в мен, а Фае обичаха това.

Нищо чудно, също така, че К’Врук се беше протегнал умствено към мен и ме беше познал. Беше намерил някаква част от краля в мен, а за него кралят си беше крал. Беше му липсвал другарят в пътешествията. Същото беше и със Сребрата. Те бяха разпознали същността на краля у мен и докато повечето се съпротивляваха и ме изплюваха навън ентусиазирано (благодарение на нескопосаното проклятие на Крус, което всъщност изобщо не беше негово), най-старото и първо Сребро, което свързваше будоара на краля и наложницата и не беше засегнато от проклятието, ми беше осигурило преминаване по същата причина. Аз носех „Есенцията на краля“. Дори Адам беше усетил нещо в мен, а знаех, че и Крус сигурно го беше усетил. Просто не бяха разбрали точно какво. После момчето със замечтаните очи беше казало на фар дорка да погледне по-дълбоко и ужасът в раиран костюм се беше оттеглил.

Отворена съм на заклинанието, което искаш. Трябва само да дойдеш по-близо и да ме прочетеш, МакКайла. Толкова е лесно. Ще бъдем съединени отново. И ти можеш да дадеш покой на момчето.

– Надявам се, че имаш много добра причина да унищожиш моята табела – Джерико се появи до мен. – Трябваше да боядисам скапаното нещо лично – каза той ядосано. – В града не е останал нито един майстор на табели. Имам по-добри неща за правене, отколкото да боядисвам.

Ахнах. Джерико Баронс стоеше до мен.

Вътре в главата ми.

Разтърсих я, почти очаквайки да го избутам и да се запремята наоколо.

Той остана прав, изискан и неумолим както винаги.

– Това не е възможно – казах му. – Не можеш да си тук. Това е моята глава.