Дебора Харкнес - Нощна сянка

— Учил съм те да се биеш по-добре, Matthaios. Не мислиш. Не мигаш. Не дишаш. Когато се опитваш да оцелееш, само реагираш. — Филип повиши тон. — Слез тук долу, Даяна.

Ковачът, изпълнен със съжаление, ми помогна да сляза по друга стълба. Изпроси си го, сякаш казваше изражението му. Стъпих на пода до Филип.

— Заради нея ли загуби? — попита той и притисна острието в плътта на сина си, докато не потече тъмна струйка кръв.

— Не разбирам какво имаш предвид. Пусни ме. — Матю бе овладян от някаква непозната емоция. Очите му станаха мастилени и той посегна към гърдите на баща си. Направих стъпка към него.

Към мен със свистене полетя нещо блестящо и се плъзна между лявата ми ръка и торса ми. Филип бе хвърлил оръжието си по мен, без дори да погледне целта си, ала въпреки това то дори не докосна кожата ми. Камата прикова ръкава ми към едно от стъпалата на стълбата и когато си отскубнах ръката, платът се разкъса на лакътя и разкри грапавия ми белег.

— Ето това имам предвид. Да не би да откъсна очи от противника? Затова ли за малко не умря, че и Даяна с теб? — Никога не бях виждала Филип толкова гневен.

Вниманието на Матю отново се отклони към мен. Беше за не повече от секунда, но тя стигна на Филип да намери друга кама, затъкната в ботуша му. Заби я в бедрото на сина си.

— Не откъсвай очи от човека, който държи острие до гърлото ти. Ако го направиш, си мъртъв. — После Филип заговори на мен, без да се обръща. — А ти, Даяна, стой далеч от Матю, когато се бие.

Матю вдигна поглед към баща си. Черните му очи бяха пълни с отчаяние, зениците му бяха разширени. Виждала бях и преди тази реакция, обикновено подсказваше, че губи контрол.

— Пусни ме. Трябва да съм до нея. Моля те.

— Трябва да спреш да надничаш през рамото си и да се приемеш такъв, какъвто си — воин-кръвопиец с отговорности към семейството. Когато сложи пръстена на майка си на пръста на Даяна, помисли ли какво ѝ обещаваш с него? — попита Филип високо.

— Целия си живот и смъртта си. Той е и предупреждение да помним миналото. — Матю се опита да ритне баща си, но той предусети удара, посегна надолу и завъртя ножа, все още забит в крака на сина му. Матю просъска от болка.

— Ти винаги си на тъмната страна, никога на страната на светлината — вбеси се Филип. Хвърли сабята и я изрита далеч, след това обви пръсти около шията на сина си. — Видя ли му очите, Даяна?

— Да — прошепнах.

— Направи още една крачка към мен.

Подчиних се и тогава Матю започна да се мята, все едно баща му бе стиснал с всички сили трахеята му. Извиках и той започна да се мята още по-силно.

— Матю е толкова жаден за кръв, че обезумява. Ние, кръвопийците, сме по-близо до природата от другите същества — чисти хищници, без значение колко езика говорим или какви изискани дрехи носим. Това е вълкът в него, който се опитва да се освободи, за да може да убие.

— Неистова жажда за кръв? — прошепнах.

— Не всички от нас я изпитват. Болестта е в кръвта на Изабо, предадена ѝ е от нейния създател, а тя я предава на децата си. Изабо и Луи бяха пощадени, но не и Матю и Луиза. И синът на Матю, Бенджамин, страда от същото.

Макар да не знаех нищо за този син, Матю ми бе разказвал за Луиза истории, от които ми настръхваше косата. Значи и той притежаваше същата крайна кръвожадност и можеше да я предаде на децата ни. И когато си мислех, че знам всички тайни, които държат Матю далеч от леглото ми, ето още една: страхът му от наследствена болест.

— Какво отключва тази неистова жажда? — Думите едва излязоха през свитото ми гърло.

— Много неща, но е по-силна, когато е уморен или гладен. Когато е в лапите ѝ, той не е на себе си и може да направи неща, които не иска.

Елинор. Така ли бе загинала една от най-големите любови на Матю, изсмукана от жадните за кръв братя в Йерусалим? Непрекъснатите му предупреждения, че е властен, че това е опасно, вече не изглеждаха безсмислени. Също като моите пристъпи на паника, това бе физиологична реакция, която той можеше никога да не успее да контролира.

— Затова ли го повика днес тук? Да го принудиш да покаже уязвимостта си на целия свят? — попитах гневно Филип. — Как можа? Ти си му баща!

— Ние сме подла порода. Може някой ден да се обърна срещу него. — Филип сви рамене. — Може и срещу теб да се обърна, вещице.

При тези думи двамата си смениха позициите и Матю притисна Филип към стената. Той пък го сграбчи за шията. Двамата стояха така, допрели носове.

— Матю — извика остро Филип.

Синът му продължаваше да го притиска, у него не бе останало нищо човешко. Единственото му желание бе да победи противника си, да го убие, ако се наложи. През кратката ни връзка имаше моменти, които потвърждаваха страховитите легенди на хората за вампирите, и това беше един от тях. Но аз исках обратно моя Матю. Пристъпих към него, ала това само увеличи беса му.