Дебора Харкнес - Нощна сянка

— Всичко е наред — мълвях аз отново и отново, като го притисках силно, докато крайниците му не започнаха да се успокояват.

— Попита ме кой съм в «Старата ложа». Аз съм убиец, Даяна. Убил съм хиляди — изрече накрая Матю с приглушен глас. — Но никога не съм ги гледал след това в лицето. Само Изабо знае истината и не може да ме погледне, без да си спомни смъртта на баща ми. А сега трябва да се изправя и лице в лице с теб.

Хванах главата му и я отдалечих от себе си, за да можем да се погледнем в очите. Идеалните черти на Матю обикновено успяваха да маскират опустошенията на времето и преживяното. Но сега те ясно си личаха и той ми изглеждаше дори още по-красив. Накрая проумях мъжа, когото обичах: настояването му да разбера докрай каква съм, нежеланието му да убие Жулиет дори за да си спаси живота, убеждението му, че след като го опозная истински, няма да мога да го обичам.

— Обичам те, Матю: воин и учен, убиец и лечител, тъмен и светъл.

— Как би могла? — прошепна той невярващо.

— Филип не е можел да продължи да живее така. Щял е да продължи да се опитва да се самоубие и от думите ти ми става ясно, че е страдал достатъчно. — Не можех да си представя колко, но любимият ми Матю бе станал свидетел на всичките му мъки. — Това, което си направил, е било милостиво.

— Исках да изчезна, когато всичко свърши, да напусна Сет-Тур и никога да не се върна — призна той. — Но Филип ме накара да обещая, че ще опазя семейството и братството. Заклех се, че ще се грижа за Изабо. Затова останах, седнах на неговия стол, дърпах политическите конци, които той би искал да дърпа, довърших войната, на чието спечелване той бе отдал живота си.

— Филип не би поверил благополучието на Изабо в ръцете на човек, когото презира. Нито би сложил страхливец начело на Ордена на Лазар.

— Болдуин ме обвини, че лъжа за последните желания на Филип. Смяташе, че той трябва да поеме братството. Никой не можеше да проумее защо баща ми реши да го даде на мен. Може би това е била една от последните му лудости.

— Било е вяра — казах тихо и посегнах да сплета пръсти с неговите. — Филип вярва в теб. Аз също. Твоите ръце са построили тази църква. Те са били достатъчно силни, за да държат сина ти и баща ти в последните им мигове на земята. И все още им предстоят много неща.

Високо над нас се чу пърхане на криле. През един от високите прозорци бе влетял гълъб и се бе заплел сред гредите на покрива. Помъчи се да се освободи, успя и се спусна надолу в църквата. Приземи се на камъка, под който беше последният дом на Бланка и Лукас и започна да танцува в кръг, докато накрая се озова срещу мен и Матю. Килна глава и ни разгледа с едното си синьо око.

Матю скочи на крака при това внезапно натрапничество и стреснатият гълъб полетя към другата страна на апсидата. Запърха с криле, по забави полета си, когато преминаваше покрай Дева Мария. Когато вече бях убедена, че всеки миг ще се разбие в стената, той рязко смени посоката и се стрелна нагоре, откъдето бе дошъл.

Дълго бяло перо от крилото му се зарея във въздуха и се приземи пред нас. Матю се наведе, взе го и го вдигна озадачен към лицето си.

— Никога не съм виждал бял гълъб в църквата преди. — Погледна купола на апсидата, където същата птица кръжеше над главата на Христос.

— Това е знак за възкресение и надежда. Вещиците вярват в знаците. — Затворих пръстите му около перото. Целунах го леко по челото и понечих да си тръгна. Сега, след като ми бе споделил тайните си, може би щеше да намери покой.

— Даяна? — извика Матю. Все още бе до гроба на семейството си. — Благодаря ти, че изслуша изповедта ми.

Кимнах.

— Ще се видим вкъщи. Не забравяй перото.

Той ме гледаше, докато преминавах покрай изображенията на мъчения и спасение край портата между света на Бога и света на хората. Вън ме чакаше Пиер, който ме отведе в замъка, без да каже и дума, Филип ни бе чул да приближаваме и ме чакаше в залата.

— Намери ли го в църквата? — попита тихо.

Като го видях такъв здрав и с висок дух, сърцето ми се сви. Как Матю бе успял да преживее това?

— Да. Трябваше да ми кажеш, че днес е рожденият ден на Лукас. — Подадох наметката си на Катрин.

— Всички сме свикнали с тези черни настроения, когато Матю се сети за сина си. И ти ще свикнеш.

— Не е само Лукас. — Прехапах си устните, защото се уплаших, че казах прекалено много.

— Матю ти е разказал и за собствената си смърт. — Филип прокара пръсти през косата си. Това бе по-отривиста версия на характерния жест на сина му. — Разбирам мъката, но не и тази вина. Кога ще остави миналото зад гърба си?