Дебора Харкнес - Нощна сянка

— Част от мен умря заедно с Лукас. За Бланка беше същото. Тялото ѝ го последва след няколко дни, но очите ѝ бяха празни и душата ѝ вече бе отлетяла. Филип избра името му. На гръцки означава «блестящ». В нощта, в която се роди, Лукас беше много бял и блед. Когато акушерката ми го показа, кожата му отразяваше светлината от огнището, както луната отразява слънчевите лъчи. Странно как след толкова много години споменът ми за онази нощ все още е напълно ясен. — Матю млъкна и изтри очите си. Пръстите му бяха станали червени.

— Как се запознахте с Бланка?

— Замерях я със снежни топки през първата ѝ зима в селото. Бях готов на всичко, за да привлека вниманието ѝ. Тя беше деликатна и сдържана, мнозина търсеха компанията ѝ. До пролетта Бланка вече ми позволяваше да я изпращам от пазара до дома ѝ. Обичаше боровинки. Всяко лято поляните покрай църквата бяха пълни с тях. — Той погледна червените ивици по ръката си. — Всеки път, когато Филип видеше петната от сока им по пръстите ми, се смееше и предсказваше сватба до есента.

— Разбирам, че е бил прав.

— Оженихме се през октомври, след прибирането на реколтата. Бланка вече беше в третия месец. — Значи Матю можеше да изчака, преди да консумира нашия брак, но не бе устоял на чара на Бланка. Точно тази подробност от тяхната връзка не исках да зная.

— Любихме се за първи път през август — продължи той. — Бланка винаги искаше да угоди на другите. Сега, като се върна назад, се чудя дали не е била малтретирана като малка. Не наказвана — всички бяхме наказвани, и то по начини, които съвременните родители не могат дори да си представят, — а нещо повече. То бе пречупило духа ѝ. Съпругата ми бе научена да се поддава на желанията на всички по-възрастни, по-силни и по-нахални. Аз бях всички тези неща и в онази лятна нощ исках да каже «да». И тя каза.

— Изабо ми е разказвала, че двамата сте били много влюбени, Матю. Ти не си я насилил да направи нещо против волята си. — Исках да го утеша, доколкото мога, въпреки че от тези спомени го болеше.

— Бланка нямаше воля. Не и преди да се появи Лукас. Дори тогава тя я упражняваше само когато той беше в опасност или когато аз му се ядосвах. Цял живот е искала да има някой по-малък и по-слаб, когото да закриля. И си мислеше, че непрекъснато се проваля. Лукас не беше първото ни дете и с всяко помятане тя ставаше все по-мека и по-отстъпчива, все по-хрисима. Все по-малко способна да каже «не».

Сюжетът като цяло беше същият, но това не беше историята, която Изабо ми бе разказала за ранния живот на сина си. В нейната ставаше въпрос за силна любов и споделена мъка. Версията на Матю не бе смекчена от тъгата и загубата.

Прочистих гърлото си.

— И тогава се е появил Лукас.

— Да. След като години наред пълнех тялото ѝ със смърт, най-накрая ѝ дадох Лукас. — Той млъкна.

— Нищо не си можел да направиш, Матю. Тогава е било шести век, имало е епидемия. Не си могъл да ги спасиш.

— Можех да се спра и да не вземам нея. Тогава нямаше да имам кого да загубя! — възкликна Матю. — Тя не можеше да отказва, но в очите ѝ имаше неохота, когато правихме любов. Все ѝ обещавах, че този път бебето ще оцелее. Бях готов на всичко…

Болеше ме, че Матю е все още толкова силно привързан към мъртвата си съпруга и мъртвия си син. Техните духове витаеха из това място, както и в душата му. Но поне сега имах обяснение защо странеше от мен: заради това дълбоко чувство за вина и мъката, които носеше със себе си от толкова векове. Може би с времето щях да успея да освободя Матю от Бланка. Станах и отидох при него. Той трепна, когато пръстите ми се озоваха на рамото му.

— Има и още нещо.

Замръзнах.

— Опитах се да пожертвам и собствения си живот. Но Бог не го прие. — Матю вдигна глава. Взря се в изтъркания и издълбан камък пред себе си, след това в тавана.

— О, Матю!

— Седмици наред мислех как ще се присъединя към Лукас и Бланка, но се боях, че те ще са в рая, а Бог ще ме прати в ада заради греховете ми — продължи той делово. — Помолих една от жените в селото за съвет. Тя помисли, че съм обсебен от дух, че Бланка и Лукас не могат да намерят покой, защото са свързани с мен. Когато се качих на скелето, погледнах надолу и си помислих, че духовете им сигурно са в капан под камъка. Ако паднех върху него. Бог може би нямаше да има друг избор, освен да ги пусне. Или пък да ме остави да отида при тях, където и да бяха.

Това бе обърканата логика на отчаян човек, а не на учения с ясното съзнание, когото познавах.